НОЩ В КАМЕРУН
КЕЛИ ДЖЕЙМИСЪН
ПРОСТО ХАРМОНИЧНО ДВИЖЕНИЕ = Движение, което се повтаря в постоянен модел отново и отново.
Не ми е нужно да търся много, за да открия нещо, свързано с физиката. Нито ми се налага да търся много, за да намеря готин задник.
Не завърших гимназия, но знам всичко за енергията и инерцията. Изкарвам повече мангизи със стриптийз, отколкото съученичките ми, които постъпиха в колеж, за да учат за учителки, медицински сестри или психолози, и определено мога да си позволя лъскава кола с всички глезотии по нея, но съм лоялна на вехтия ми тъмносин форд ескорт. Живея сред пасмина изнервени наематели в откачено малко местенце в града: разкарах се колкото се може по-далеч от тъпите предградия.
На тринайсет години въстанах срещу авторитетите, когато ме нарекоха „лоша“. Лоша заради това, че ми пораснаха гърди, пропуших и пропих бира. Освен това седях полугола с момчетата на върха на хълма, зяпах падащите звезди и се опитвах да забравя геометрията, „Великият Гетсби“ и възрастните, които не разбирах. Влажната бирена бутилка, първият ми чифт рокерски ботуши и треперещите ръце на момчетата ме накараха да забравя музиката, мечтите си да стана пианистка, тегавата шейсетчасова работна седмица на родителите ми, хладилника, обсипан с магнити, които придържаха купони, пазарски списъци и рецепти. Научиха ме, че възрастните се страхуват, а лицата им приличат на празни места около маса, където преди бе седял някой.
Никога не погледнах назад. Танцувах и усещах хладния нощен въздух по лицето си. В ръката си държах бутилка бира. Научих се да търся падащи звезди и се чудех дали и други го правят. Не съм виждала такава от дълго време, но продължавам да търся. Когато на девет години видех падаща звезда, винаги си пожелавах нещо. Пожелавах си да отлетя от това място, където някога е имало нещо.
Нищо чудно, че съм практична като ежедневната мъгла, притискаща гърдите на този мърляв град, делова като банков чиновник, осребряващ чекове и приемащ депозити в задната стаичка на клуб. Всъщност въобще не става дума за транзакции. Когато всичко е наред, като спонтанен идеално хореографиран танц, става дума за връзка и падане, надолу и встрани, но винаги заедно във всички части от живота. Не говоря за бедра, задници, гърди и пениси, а за чувството, че си жив в дадения момент.
Лично аз никога не съм изпитвала подобно нещо към никого, но продължавам да гледам към небето. И искам да го погълна цялото.
Вторник вечер. Упорит дъжд. Не спря, а продължи до ранна утрин, след като дори и последните клиенти си тръгнаха към вкъщи с прогизналите си, бездушни мечти, надяващи се да подремнат малко, преди да се отправят към стерилните си служби за кафе и идиотски бизнес разговори.
Аз съм малко зъбно колело в клубната машина, затихнало във внезапната тишина на празнотата. Все още с лъскав сутиен, прашки и бели обувки с високи тънки токчета, спирам и заставам до рояла. Броя зелените банкноти, притиснати към плътта ми от нетърпеливи ръце. Мисля си, че роялът вероятно е най-сложният ръчно изработен механизъм в света. Веднъж четох, че имал дванайсет хиляди части, най-вече дървени, и били нужни четири години, за да стигне от гората до концертната зала или стриптийз клуба. Погалих красивото дърво и се зачудих какво ли би било да изчукам един от мъжете, изработили частите, да засмуча пръстите на човек, вдъхнал живот на машина, способна да произведе най-нежните звуци, сръчни пръсти, които разпъват и запълват влагалището ми. Да ме обладае мъж, чийто свят се състои от клавиши, струни и звуци.
Уха, я виж кой е тук… Устата. Слухът е, че тя и шефът движели с банда рокери и тя била обслужващата крава. Използвали я за какво ли не, най-вече за минети. Веднъж духала на двайсет души в мъжкия кенеф срещу три бири. Сега членовете на бандата са мъртви или в затвора. с изключение на шефа, който намерил пари да купи клуба. и Устата. Предполагам, че това я прави предаваната от ръка на ръка играчка за чукане. все още я подмятат наоколо.