Поех си дълбоко въздух. Нямаше начин.
Никакъв начин…
Но, разбира се, имаше. Ангелите влязоха и ме вдигнаха. Положиха ме на пода вместо на тясното легло. Съблякоха дрехите ми. Обвиха ме с телата и топлината си. Мъжът. Лъвът. Волът. Орелът.
Йоан не бързаше. Остави приятелите си да ме подготвят, после се настани върху мен и започна да ме чука пламенно.
Един да наблюдава и един да се моли, И двама да отнесат душата ми.
Бях ли ги научила на нещо?
Не. Те бяха тези, които научиха мен. Дадоха ми най-великото удоволствие в една-единствена вечер. Действаха бавно и страстно. Рисуваха картини с устните си по мен, с пръстите си по кожата ми.
Въобще не учихме, но останахме будни цяла нощ. Влязохме в клас с кръвясали очи. Смяхме се, когато раздадоха изпитите. Чувствах се избеляла като един от старите стенописи, но също така красива.
Йоан се засмя, когато показаха снимките на четиримата апостоли. Знаех си, че ще отговори правилно на поне един от въпросите. Един от многото.
Но вие искате да узнаете всички резултати от изпита, нали?
Е, няма да ви лъжа. Те се провалиха. Ужасно. С навиците си за учене просто нямаше начин да изкарат. Но това не беше проблем.
Нали разбирате, това бе само изпит по средата на семестъра.
Разполагаме с предостатъчно време за учене преди крайните изпити.
НЕПОСТИЖИМОТО
ЛИВИЯ ЛУ ЕЛИН … хиляда и едно…
Навремето, много отдавна, имах една мечта, момичешка фантазия, която почти бях забравила. Спомням си я днес, в най-самотния ден от всички досега. Стоя сама в прахта на арена. Жребец с огнени очи ме гледа свирепо, по устните му има пяна. Отстъпва назад и сяда на земята. Не помръдвам. Преструвайки се, че не го виждам и не се интересувам от него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.
Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството надделява над страха му. Танцуваме в празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той подскача лудо и се бори с тежестта ми. Но аз се държа здраво и чакам страхът му да премине.
И той преминава, защото животното иска да е под моята команда, иска да бъде опитомено. Но чак след като го яздя до изтощение и той все още се стреми да бъде погален от мен, осъзнавам, че съм спечелила. Обич и доверие го привързват към мен, а аз се навеждам към изпотения му врат и прошепвам в ухото му:
— Вече си мой.
Разбира се, в действителния свят няма диви животни. Няма жребци с огнени очи, нито свирепи дракони. Не съществува нищо диво, а аз съм стара. Двайсет години скапани служби и нищо срещу тях. Подвивам опашка и прекосявам Америка, за да се върна в родния си град. Ще падна в дупката на старческите си години и никой няма да ме помни. Поне така си мисля, докато шофирам по магистралата. Хълмистата част и Елънсбърг се появяват в долината, огрени от златистото залязващо слънце.
За двайсет години няма никаква разлика. Сградите на колежа все още се издигат като неоготически кралици от равнината, разнообразена само с леката издутина на хълм Крейг и белия гръбнак на стадиона. Пред мен фучат коли и рубинените им стопове изчезват в гърлото на града. Свалям прозореца си. Горещ вятър погалва лицето ми. Приятна и чиста миризма като уханието на първия ми любовник в нощта, когато загубих девствеността си на хлътналото легло в общежитието. Той беше отхранен с царевица жребец с яки крайници и мощен член. Бях забравила колко обичах този аромат и вкуса му в устата и дробовете ми. Бях забравила прекалено много неща.
Ярки светлини огряват края на града, кръгове в бонбонени цветове се въртят над къщите и дърветата. Изчезват, когато навлизам навътре в долината, но след като вече ги видях, знам за какво да се ослушвам. Музика от латерна над шума от тълпите. Звуците и светлините означават, че в града има панаир, а с панаира идва и родеото: коне и бикове и мъжете с тях.
Утре ще прекося Каскадите10, ще стигна до къщата, в която съм родена, и ще се промъкна вътре. Ще седя до прозореца и ще си припомня всичко, което загубих в живота, защото вечно мечтаех за нещо друго. Малкото градче под мен е последното мънисто в огърлицата, която се къса от години. Скоро и то ще изпадне. Ще ми остане само връзка, която не ме свързва с нищо, освен с безполезните ми детски мечти.
Тогава старата ми фантазия нахлува в мозъка ми и отблъсва действителността настрани. Намествам се на седалката и се опитвам да се отърся от тежестта на августовската жега. Под дрехите ми се стича пот и се събира между краката ми. Имам нужда от душ. Не, имам нужда от нещо диво. Обзема ме приятна болка, когато си представям хладна вода и грубите ръце на непознат с каменно лице, който прокарва насапунисаните си ръце по гърдите ми. Повдигам крак и насочвам зачервения връх на…