Яростен клаксон ме изважда от фантазиите ми. Потръпвам и набивам спирачки. Оставям колата, която едва не ударих, да изчезне в движението пред мен. Разтърквам ръце в роклята си, стискам волана и се съсредоточавам. Мислите ми още се лутат. Едно нещо, което никога не направих в Елънсбърг преди години. Последното мънисто, последното блестящо бижу. Последен шанс да го уловя, преди да падне.
В мозъка ми проблясват имена на хотели, но вероятно всичките ще са претъпкани. Няма значение, вече знам къде ще прекарам нощта.
… хиляда и две.
Паркирането в северната част на университетското градче ми отнема половин час, а пътуването до панаира — още толкова. Най-после се смъквам по стъпалата на автобуса в онзи странен час преди стъмване, когато сенките се оцветяват в сребристо и всичко изглежда по-ясно. Плащам билета и влизам, като поспирам за миг, за да огледам задната част на арената, направена от червени тухли. Тълпи от хора нахлуват вътре енергично. Тази вечер тук ще са биковете, най-страхотните животни в страната. Всеки ездач трябва да се задържи на гърба им само осем секунди, но аз знам добре как осем кратки секунди могат да променят цял живот.
Вляво от мен парк „Мемориъл“ е превърнат в лунапарк, където въртележки издигат пищящи деца във въздуха. Величественото виенско колело се извисява над всичко като портал към друг свят. Ухания на пуканки и дървени стърготини, скара и кожа изпълват въздуха. Прилича на огромен семеен пикник. Чувствам се чужда и смотана — жена на средна възраст в провиснала памучна рокля, която се опитва да не пречи на никого. Замотавам се около сергиите, приковала очи в мъжете, млади и стари. Мъже с деца, със съпруги и приятелки, мъже с приятелите си. Каубойски шапки и джинси, обръснати лица и светли ризи. И всички са с някого. Покрай мен минава двойка гимназисти. Момчето е пъхнало ръка в колана на джинсите на момичето, които разкриват гладка загоряла кожа. Нейната ръка е на тила му и гали нежно косата му. Влюбени са.
Паникьосано заставам в задната част на сергия за захарен памук, далеч от всички. Какво, по дяволите, си мислех? Мястото ми не е тук. Малкият панаир не е в Пулаюп—, където десетхилядни тълпи изпълват пространството. Там мога да се изгубя в бъркотията. Но тук изпъквам прекалено много. Едра жена, търсеща секс. Мръсница. Курва. В джоба на роклята ми билетът за шоуто се смачква на малка топчица. И някак си пада на земята, когато се отдалечавам.
Доброволка ми показва къде са изложбите и ме насочва към пищовите за бира. Погледът в очите й ми казва, че тя е жена, която е добре запозната с алкохола, и копнее да се понесе към него в мига, когато лунапаркът затвори. Благодаря й и продължавам напред, твърдо решена да стигна до оборите преди да затворят. Може би ще намеря някого там, мърляв работник, който няма нищо против пет минути чукане с отчаяна жена, бягаща от себе си. Потискаща мисъл, която ме води натам.
Спирам до състезателната писта, обграждаща трибуните. Зад оградата от телена мрежа виждам кон и ездач, които приближават бързо към мен. Викове от арената заглушават металическия глас на говорителя. Дали някой е бил хвърлен от бика или е спечелил? Завъртам се в мига, когато каубоят улавя погледа ми. Не че и аз не го гледах. Но това, което ме привлича, е конят — дорест, висок и лъскав, с идеална форма. Кобилата е прекрасна и момчето се усмихва, когато чува възхитеното ми ахване.
Да, момче. Малко по-голямо от тийнейджър, толкова свежо и младо, че сърцето ми се свива от болка. Но когато ми намига, се изчервявам и ухилвам като момиченце. Не е моят тип — прекалено млад и красив е, но напоследък вземам това, което мога.
— Много е красива — казвам.
Кобилата отмята глава, тъмните й очи ме наблюдават изпод гривата й. Устата й сякаш казва: „Не се предавам“.
— Не й го казвай — отвръща момчето, като насочва кобилата към оградата. — Бездруго има прекалено високо мнение за себе си.
— Може ли да я докосна?
— Разбира се. Тя е нежна.
Момчето ме наблюдава как галя дългата муцуна. Очите му не се отделят от мен.
— Знаеш ли, че вървиш в грешната посока? — казва накрая момчето. — Входът за родеото е натам — сочи ми то.
Аз посочвам в обратната посока.
— Да, но бирата е натам.
Момчето се засмива и докосва шапката си.
— Да, госпожо, може да се видим там по-късно.
— Съмнявам се. Не изглеждаш достатъчно възрастен да шофираш.