Пречупил съм всичко. Винаги печеля.
Нали точно това каза?
Той ме прегръща, прониква в мен и отново чувствам, че се давя. Не свършва и не ми казва защо. Горещи сълзи и болка следват оргазма. Но този път той ме държи, люлее ме като бебе, докато нощта избледнява в розово утро. Изтощена и омекнала, потъвам в полусън, изпъстрен с неясни образи. Намирам се в Каскадите, покрити със сняг върхове под звездното небе. Няколко думи достигат до нас, шепот на радио за сърцето, минаващо от едно отпуснато тяло в друго. Позволи ми да се подчиня. Достигам черните земи на съня, обзета от страх, когато осъзнавам, че не знам откъде дойдоха думите — от мен или от него, от планините или небето.
* * *
… хиляда и седем…
Слънце и птичи песни. Преди да отворя очи и да се протегна, разбирам, че вече го гама. В къщата цари сладко-горчиво спокойствие.
Тънък кариран халат лежи на ръба на леглото. Не беше там снощи. Гънките в плата ми подсказват, че не е бил обличан от години. Нахлузвам го и вдигам ръка към носа си. Платът ухае леко на него. Усещам аромата му и в кожата, и в косата си. Прокарвам език по устните си. Той е и там.
Влизам във всекидневната, този път почтително, сякаш съм в църква. Прозорците са затворени и във въздуха висят прашинки като мъртви звезди. От кухнята се чува часовник, който отброява секундите. Следвам звука. Слънце облива стаята и избелва завесите. Усещам аромат на кафе и яйца. Наливам си чаша кафе и сядам на стол, все още леко схваната от предишната нощ. Но не се чувствам зле. Всъщност не съм била толкова спокойна и уравновесена от години.
Той ми е оставил бележка и карта на масата под червена ябълка. Плъзвам бележката
към себе си и я прочитам. Спретнати букви, написани със синя химикалка.
„Ще работя на панаира днес. Във фурната има чиния за теб. Вземи си каквото искаш от хладилника. Ще се прибера около осем.“
Чиния във фурната. Приближавам се до печката и отварям вратата на фурната. Топъл въздух облива лицето ми. Чиния, покрита с фолио, стои на решетката. Грабвам кърпа за ръце, вадя чинията и махам фолиото. Бекон, яйца и препечени филиики. Той ми е приготвил закуска.
Наливам си втора чаша кафе и сядам да закуся, вторачена в бележката. Няма „Благодаря за всичко“, нито „Беше прекрасно“. Е, те не са в стила му. Разтварям картата. Той е очертал червена линия от нищото през Кититас към магистрала 90. Бележка, ябълка и път за измъкване. След всичките му протести, той иска да си тръгна. Иска да…
— У дома — казвам на тиктакащия часовник.
Но думата вече не ми звучи добре. Може би защото, когато си помисля за дома, не знам какво би трябвало да видя.
Веднъж баща ми каза, че човек не можел да живее в оазис. Можел да спре, да пие вода, да си почине, но после трябвало да продължи и да намери пътя към дома си. А това е само оазис, казвам си, докато мия чиниите и ги поставям на сушилнята. Място, където да полегнеш на сянка, далеч от горещото слънце. Заставам под душа и поглеждам венчето на стената. Да, само място, където да си починеш, преди да продължиш нататък. Плитките ми натежават от водата, но не ги разплитам. Очите ми се замъгляват от сапуна. Приглаждам чаршафите и възглавниците. Той ще спи върху тях довечера.
Трябва да тръгвам.
Можех да разгледам всичките му вещи, но не го правя. Той заслужава нещо по-добро. На излизане надниквам във втората спалня. Не мога да се сдържа. Натискам ключа за осветлението и виждам кашони, стар пътнически сандък, прашни чаршафи, покрили маси и столове. Повдигам чаршаф, под който се крие малка библиотечка. Трофеи, купи и панделки, провъзгласяващи едно и също: ПЪРВО МЯСТО, ПЪРВО МЯСТО, ПЪРВО МЯСТО. Датите. Той е спечелил някои от наградите в Елънсбърг през същите години, в които и аз живеех там. Борили сме се, кървяли сме и сме спали в същото малко градче, под същите звезди. Пускам чаршафа обратно.
Отворена кутия седи върху купчината. Придърпвам я и преглеждам снимките в евтини рамки. Млад мъж с гарвановочерна коса, обрамчила строго и решително лице, яздещ бик след бик. Зад него море от лица: съдии и публика. Прожекторите осветяват мъжа и животното. Странно е да видиш такава сила и ярост зад помътените стъкла. В една от снимките бикът рита толкова мощно, че задните му крака са по-високо от главата на ездача. Но на никоя от снимките ездачът не пада. Всеки път успява да отбележи осемте секунди. Яростта в снимките е на ездача, а не на бика. Човек, който винаги печели и никога не изпуска юздите.