И все пак мен ме пусна.
Връщам снимките в кутията и я поставям на купчината. Внимавам да затворя вратата зад себе си и да оставя всичко, както си беше преди. Часовникът ми показва два. Време е да потегля. Чакат ме шест часа шофиране и искам да прекося прохода преди смрачаване. Загасвам лампите, затварям прозорците и разтребвам кухнята. Взимам бележката и картата и оставям ябълката. Мъча се да заключа предната врата, но осъзнавам, че не се заключва. И вероятно никога не се е заключвала. Тук няма нужда от подобно нещо. Невероятно.
Мятам чантата си на седалката, паля колата и не се обръщам назад. Чудесно е да съм отново на път и свободна. Е, нещата не се развиха както планирах, но пък кога ли е ставало така? Сгради профучават край мен, докато карам бързо през Кититас към магистралата. Беше приключение, нещо, което да си припомням, когато остарея и не ми остане нищо друго. Последното мънисто от огърлицата, искрящо като очите на непознат…
… стоя до колата. Паркирана е на прашна отбивка встрани от магистралата, високо над долината. Оттук виждам Елънсбърг, блясъка на виенското колело, прозорци и фарове, осветени от следобедното слънце. Кититас лежи на изток, зелено бижу в древната земя. Вляво е Кли Елъм, друго малко градче с безброй дървета. А между тях реки от пътища и ферми. Земята гъмжи от живот от хоризонта до снежните Каскади. Това не е оазис, а империя.
Ще се прибера около осем, пише на бележката в ръката ми. Гледам я вече три часа, почти четири. Кожата ми е нагорещена от слънцето. Ще се прибера. Той е внимателен човек, пестелив на думи. Това го знам. Написал е три неща, които трябва да знам, и ми е оставил карта. С каква цел тогава ми казва, че ще се прибере? Защо да ми пука, че ще си е у дома в осем? Тогава би трябвало да се върна. Но няма да го направя. Той спечели отново. Губил ли е някога?
Скоро ще се стъмни. Слънцето все още е високо, но светлината се промени. Поглеждам към планините, но не виждам нищо, не усещам нищо. Единственото, което ме вълнува, е в ръката ми. Написано на лист хартия, кратко загадъчно изречение. Завъртам се и вадя картата от колата. Червена линия с два кръгли края. Кръговете ме гледат като очите на бик. Животно, което винаги печели и никога не му позволяват да се предаде. Каква ли е любовната му фантазия? Какво ли е непостижимо за него?
Накарай ме да се подчиня.
Движението е кошмарно. Панаирът затваря и каравани, и ремаркета задръстват улиците. Проправям си път през Елънсбърг към магистралата до Кититас, после настъпвам газта и се връщам в къщата? Гумите ми разпръсват чакъл по пършивата морава. Прозорците се оцветяват в оранжево от залязващото слънце. Ранният вечерен вятър разлюлява плитките ми. Отварям багажника и се заравям в кашоните. На дъното има тънки кожени каиши, прикачени към петнайсетсантиметрови пръчки от полирано дърво. Може и да греша. Ами ако той ме удари? Или нещо по-лошо? Бележката потъмнява от потта ми. Стисвам я здраво, докато се качвам по стъпалата към къщата, и се моля да съм права.
Всичко е така, както го оставих. Отварям прозорците и запалвам лампата. Той ще види колата ми. Не мога да се скрия. Не искам. Ще му покажа, че ездачката е готова и състезанието вече е започнало. Оставям спалнята тъмна. Събличам се, нагласям сбруята около хълбоците си и се настанявам в средата на леглото.
Часовникът тиктака, вятърът въздиша тъжно. Сенки се простират из стаята. Чакам търпеливо, а в краката ми е ябълката. Часовникът показва почти осем. Чувам двигател в далечината. Приближава се бързо към къщата и накрая спира под прозореца.
Шум от тичащи крака. Вратата се затръшва, по дървения под тропат ботуши.
… хиляда и осем…
Навремето, много отдавна, имах една мечта, момичешка фантазия, която почти бях забравила. Спомням си я тази вечер, най-самотната нощ от всички досега. Чакам сама на бялата равна арена. Жребец с огнени очи ме гледа свирепо, устните му са отдръпнати назад от гняв или шок. Не се трогвам. Протягам ръце нагоре и поглеждам настрани. Преструвайки се, че не го виждам и не се интересувам от него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.
Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството надделява над страха му Целува ръцете и краката ми. Избърсвам потта от кожата му и прокарвам ръце по тялото му Там, където преди царуваше самотата, разцъфтява страст. Танцуваме на празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той подскача лудо и се бори с тежестта ми. Но аз се държа здраво и чакам страхът му да премине.