Мандамъс присви тънките се устни, ноздрите му се разшириха.
— Не съм дошъл тук — каза той, — за да се опитвам да изкопча от вас нещо компрометиращо. Не съм изпратен от д-р Фастълф, нито от някой друг в неговата партия. Нито пък аз съм от тях. И не се опитвам да ви кажа какво смятате вие. Казвам ви какво смятам самият аз. Според мен Земята трябва да бъде унищожена.
— И как предлагате да бъде унищожена Земята? Може би искате да я бомбардираме с ядрени бомби, докато експлозиите, радиацията и облаците от прах унищожат планетата? Защото в такъв случай как предлагате да попречим на заселническите кораби да отмъстят, като постъпят по същия начин с Аврора и останалите Външни светове, до които успеят да се доберат? Земята можеше да бъде взривена безнаказано само допреди петнайсет десетилетия. Сега вече е невъзможно.
Мандамъс изглеждаше отвратен.
— Нямам предвид подобно нещо, д-р Амадиро. Не бих си цапал напразно ръцете с човешка кръв, дори когато става дума за земляни. Съществува обаче начин да се унищожи Земята без непременно да се избива цялото й население — и без риск от разплата.
— Вие сте фантазьор — каза Амадиро. — Или може би сте побъркан.
— Позволете да ви обясня.
— Не, младежо. Времето ми е малко, а вече си позволих да ви отделя прекалено много от него заради любопитството, което събуди в мен вашият цитат — който впрочем отлично разбрах.
Мандамъс стана.
— Разбирам, д-р Амадиро, и моля да ме извините, че ви отнех повече време, отколкото сте в състояние да ми отделите. Помислете си обаче за това, което ви казах. Ако то събуди вашето любопитство, защо не ми се обадите някой друг път, когато ще разполагате с повече време? Но не изчаквайте прекалено дълго, защото ако трябва, ще потърся помощ отдругаде. Аз непременно ще унищожа Земята. Както виждате, държа се с вас съвсем откровено.
Младежът се опита да изобрази на лицето си усмивка, но освен разтягането на тънките му бузи друга видима промяна в него не настъпи.
— Довиждане — каза той, — и още веднъж благодаря.
След това се обърна и излезе.
Известно време Амадиро гледа замислено след него, после натисна един бутон отстрани на бюрото.
— Малуун — каза той, когато Чичиз влезе, — искам този младеж да се следи денонощно и да ми се докладва за всички, с които говори. Всички до един. Да се проучи самоличността им и да бъдат разпитани. Онези, които посоча, да ми бъдат доведени… Това обаче трябва да стане съвсем тихо, Малуун, с любезно и приятелско събеседване. Както знаеш, все още не съм господарят тук.
Но впоследствие щеше да стане. Фастълф бе на трийсет и шест десетилетия и явно губеше сили, а Амадиро бе с осем десетилетия по-млад.
45
През следващите девет дни Амадиро получаваше исканите доклади.
Мандамъс бе разговарял с роботите си, от време на време с колегите си от университета, а още по-рядко с хората от съседните имения. Разговорите се бяха оказали съвсем тривиални и още преди да изтекат деветте дни, Амадиро вече бе разбрал, че не може да спечели играта на изчакване с младежа. Мандамъс бе в началото на своя дълъг живот и пред него имаше още близо трийсет десетилетия. На Амадиро — в най-добрия случай — му оставаха още девет-десет.
Докато обмисляше казаното от младежа, Амадиро чувстваше с нарастващо безпокойство, че не е в състояние да пренебрегва вероятността за съществуването на някакъв начин, по който да се унищожи Земята. Нима щеше да допусне събитието да се случи едва след неговата смърт и да се лиши от възможността да го види с очите си? Или пък да доживее унищожението на Земята, само че като гледа как някой друг взима решенията, как някой друг натиска копчето?
Не, той трябваше да го види, да го доживее и да го извърши; защо иначе е търпял дългите години на разочарование? Мандамъс можеше да се окаже глупак или ненормален, но в такъв случай Амадиро трябваше да се убеди със сигурност в това.
След като стигна в размишленията си дотам, той извика Мандамъс в своя кабинет.
Амадиро разбираше, че по този начин се унижава. Но се налагаше да заплати тази цена, за да се убеди, че не съществува дори най-минималната вероятност Земята да бъде унищожена без неговото участие. И той бе склонен да я плати.
Примири се дори с мисълта, че Мандамъс можеше да се появи със самодоволна усмивка и победоносно презрение, изписано по лицето. Налагаше се да изтърпи и това. Ако, разбира се, предложението на младежа се окажеше глупаво, той щеше да се погрижи Мандамъс да получи възможно най-тежкото наказание, което бе допустимо в едно цивилизовано общество, но в противен случай…