Така че той остана доволен, когато Мандамъс влезе в кабинета му с доста смирено изражение и му благодари с неподправена искреност за тази втора среща. Амадиро почувства, че ще трябва да прояви любезност от своя страна.
— Д-р Мандамъс — каза той, — миналия път проявих неуважение, като ви отпратих, без да изслушам вашия проект. Кажете сега какво имате предвид, а аз ще ви изслушам, освен ако не се оправдае подозрението ми, че вашият план е по-скоро плод на ентусиазъм, отколкото на трезви разсъждения. Тогава отново ще ви отпратя, без излишно да изразявам презрение. Надявам се, че от своя страна вие ще приемете това спокойно.
— Няма защо да се сърдя, стига да ме изслушате внимателно и търпеливо, д-р Амадиро — отвърна Манадамъс. — Но какво ще кажете, ако планът ми се окаже смислен и обещаващ?
— В такъв случай — бавно рече Амадиро — ние двамата бихме могли да се сработим.
— Това би било чудесно, сър. Заедно ще постигнем много повече, отколкото поотделно. Но няма ли да последва нещо по-веществено от привилегията да работим заедно? Ще има ли някаква отплата?
Амадиро погледна недоволно.
— Ще ви се отплатя, разбира се, но аз съм само един редови член на Съвета и директор на Института по Роботика. Възможностите ми да направя нещо за вас са ограничени.
— Разбирам, д-р Амадиро. Но дали не мога да получа нещо предварително в рамките на тези възможности? Още сега? — той прониза с поглед Амадиро.
Амадиро се намръщи срещу тези две немигащи, решително нетрепващи очи. В тях нямаше нито капка смирение.
— Какво имате предвид? — хладно попита той.
— Нищо, което да не е по силите ви, д-р Амадиро. Направете ме член на Института.
— Ако отговаряте на изискванията…
— Не се безпокойте. Отговарям.
— Не можем да оставим кандидатът сам да преценява това. Трябва да…
— Хайде, д-р Амадиро, така не се изграждат добри отношения. При положение че ме наблюдавате непрекъснато, откакто си тръгнах миналия път, не ми се вярва да не сте проучили внимателно досието ми. Следователно би трябвало сам да знаете, че отговарям на изискванията. Ако по някаква причина бяхте сметнал, че нямам необходимия ценз, нямаше изобщо да се надявате, че съм способен да измисля някакъв план за унищожението на нашия Картаген, и аз нямаше да съм тук в отговор на вашето повикване.
За миг Амадиро усети, че пламва. В този миг му се стори, че дори в името на унищожението на Земята не си заслужава да търпи подобно нагло отношение от някакво хлапе. Но само за миг. После всичко си дойде на мястото и той дори можа вътрешно да се убеди, че точно това е човекът, който му трябва — млад, но дързък и ледено самоуверен. Освен това той наистина беше проучил досието на Мандамъс — нямаше никакво съмнение, че притежава необходимия ценз за постъпване в Института.
— Прав сте — изрече с равен тон Амадиро (за сметка на кръвното си налягане). — Отговаряте на изискванията.
— Тогава ме впишете. Сигурен съм, че разполагате с необходимите формуляри в компютъра си. Трябва само да въведете моето име, досегашно образование, годината на завършване и останалите необходими статистически подробности, а после се подпишете.
Без да каже нито дума в отговор, Амадиро се обърна към компютъра. Въведе необходимата информация, разпечата формуляра, подписа го и го подаде на Мандамъс.
— С днешна дата. Вече сте член на Института.
Мандамъс разгледа листа и го подаде на един от роботите си, който го прибра в малка папка и я мушна под мишница.
— Благодаря ви — каза Мандамъс, — това е много мило от ваша страна. Надявам се, че няма да ви разочаровам или да ви накарам да съжалявате за любезната оценка на моите способности. Сега обаче остава още нещо.
— Наистина ли? Какво?
— Дали не може да обсъдим естеството на крайното възнаграждение — разбира се, само в случай на успех. Пълен успех.
— Дали не може да оставим това, съвсем логично, за по-късно, когато въпросният пълен успех е вече постигнат или на път да бъде достигнат?
— От рационална гледна точка, да. Но аз съм човек на мечтите, не само на разума. Бих искал да си помечтая.
— Добре — каза Амадиро, — за какво бихте искал да си помечтаете?
— Д-р Амадиро, струва ми се, че д-р Фастълф никак не е добре. Той поживя доста и не му остава много до гроба.
— Е, и?
— Когато той умре, вашата партия ще стане по-агресивна и вероятно повечето от апатичните членове в партията на Фастълф ще побързат да сменят убежденията си. Без Фастълф, следващите избори със сигурност ще бъдат ваши.