— Зависи. Накъде се е отправил заселническият кораб, след като е напуснал Солария? Има ли начин да се разбере? В крайна сметка, ако се връща на Аврора, няма нужда да правим нищо друго, освен да се приготвим за идването му.
— Не се връща на Аврора — многозначително рече Амадиро. — Изглежда, и тук си познала. Явно Жискар — ако приемем, че той командва парада — твърдо е решил да не се връща. Засякохме съобщенията на кораба до тяхната планета. Кодирани, разбира се, но няма заселнически шифър, който да не сме разгадали…
— Подозирам, че и те са разгадали нашите. Чудя се защо не се споразумеем да изпращаме съобщенията си нешифровани, като си спестим по този начин един куп излишни главоболия.
— Както и да е — присви рамене Амадиро. — Въпросът е, че заселническият кораб се връща на собствената си планета.
— Заедно със соларианката и роботите?
— Разбира се.
— Сигурни ли сте? И не са ги оставили на Солария?
— Сигурни сме — нетърпеливо отвърна Амадиро. — Явно са успели да се измъкнат благодарение на соларианката.
— На нея ли? Как именно?
— Все още не знаем.
— Трябва да е бил Жискар. Нагласил е нещата така, че да изглежда нейна заслуга.
— И какво ще правим сега?
— Жискар трябва да се върне обратно.
— Да, но едва ли ще убедя Съвета да рискува една междузвездна криза заради някакъв робот.
— Нищо подобно, Келдън. Ще поискаш връщането на соларианката — нещо, за което сме несъмнено в правото си да настояваме. А нима допускаш дори и за миг, че тя ще се върне без своите роботи? Или че Жискар ще я остави да се върне без него? Или пък че онези ще пожелаят да задържат роботите, ако соларианката се върне? Поискайте нея. Категорично. Тя е аврориански поданик, който сме им предоставили за съдействие на Солария, и след като работата е вече приключила, трябва незабавно да ни я върнат. Постарайте се обръщението да звучи заплашително, като предупреждение за война.
— Не можем да рискуваме война, Василия.
— Нищо не рискувате. Жискар никога няма да предприеме нещо, което би довело пряко до война. Ако управляващите кръгове на Заселническите светове се настроят на свой ред войнствено, той ще бъде принуден да подсигури необходимата промяна в позицията им, за да може соларианката да се върне мирно и тихо на Аврора. А той самият, разбира се, ще трябва също да се завърне с нея.
— А щом пристигне, ще промени нас, предполагам — навъсено каза Амадиро. — Ще ни накара да забравим за неговите способности, да престанем да се занимаваме с него и да го оставим да следва своя план, какъвто и да е той.
Василия отметна глава назад и се засмя.
— Невъзможно. Аз познавам Жискар и мога да се оправя с него. Остава само ми го доведеш обратно и да убедиш Съвета да анулира завещанието на Фастълф. Напълно възможно е и ти си в състояние да го направиш. После ще прехвърлите Жискар на мен и тогава той ще започне да работи за нас; Аврора ще управлява Галактиката; ти ще прекараш останалите десетилетия от живота си като Председател на Съвета; а аз ще поема директорското място в Института.
— Сигурна ли си, че всичко ще стане така?
— Абсолютно. Само изпратете съобщението, но се постарайте да звучи колкото се може по-категорично. Аз гарантирам за останалото — победа за космолитите и за нас, поражение за Земята и за заселниците.
Глава 14
Дуелът
57
Гладиа съзерцаваше Аврора на екрана. Облачните циклони изглеждаха срязани наполовина по дължината на дебелия полумесец, който отразяваше светлината от слънцето.
— Не може да сме толкова близо! — възкликна тя.
Д.Ж. се усмихна.
— Разбира се. Виждаме многократно увеличение на планетата. Предстоят ни още няколко дни път, като броим и спираловидното приближаване. Ако някога наистина се сдобием с антигравитационния двигател, който не излиза от главите на все още безпомощните физици, космическите полети ще станат действително проста и бърза работа. Засега обаче скоковете в хиперпространството са безопасни само когато се извършват надалеч от голямата маса на планетите.
— Странно — замислено рече Гладиа.
— Кое, мадам?
— На път за Солария си мислех: „Отивам си вкъщи.“ Но щом се приземихме, открих, че това не е моят дом. Допреди малко пак си мислих: „Този път наистина си отивам вкъщи“… и все пак Аврора, там долу, също не е мой дом.
— Тогава къде е вашият дом, мадам?
— И аз това се питам… Но защо продължаваш да ме наричаш „мадам“?
Д.Ж. я погледна учудено.
— Може би предпочитате „лейди Гладиа“, лейди Гладиа?
— Това също ми звучи подигравателно. Наистина ли си настроен по този начин към мен?