— Много е странно, приятелю Данил. Не знам как стана така. Може би защото забелязах, че ти започваш да мислиш все повече като човешко същество, но…
— Да, приятелю Жискар?
— В момента, когато роботите на лейди Василия пристъпиха към теб, когато тя бе обзета от дивашко наслаждение, схемата на позитронните ми връзки се преобрази по ненормален начин. За миг помислих, че си… човек… и реагирах в съответствие с това.
— Съвсем погрешно.
— Знам. И все пак… и все пак си мисля, че ако ситуацията се повтори, ненормалната промяна пак ще настъпи.
— Странно, наистина — рече Данил, — но след като ми каза всичко това, започвам да смятам, че си постъпил правилно. Дори ми се струва, че на твое място и аз бих… бих направил същото… че бих те помислил за… за ч-човек.
Бавно и неуверено Данил подаде ръка, а Жискар несигурно я погледна. После много бавно направи същото. Върховете на пръстите им почти се докоснаха; малко по малко те поеха ръцете си и ги стиснаха — сякаш двамата наистина бяха онези „приятели“, както се наричаха помежду си.
67
Гладиа се огледа със сдържано любопитство. За пръв път идваше в каютата на Д.Ж. Обстановката не беше много по-луксозна от тази в новата каюта, която бяха приготвили за нея. Пултът за наблюдение бе определено по-сложен и по-голям, върху него се виждаха множество лампички и бутони. Гладиа реши, че така Д.Ж. можеше да поддържа връзка с цялата останала част от кораба дори от личните си покои.
— Почти не съм те виждала, откакто напуснахме Аврора, Д.Ж. — каза тя.
— Поласкан съм, че го забелязваш — ухили се той. — Честно казано, Гладиа, и аз си мислех същото. Доста изпъкваш сред чисто мъжкия ни състав.
— Не съм особено поласкана от подобно обяснение. Предполагам, че Данил и Жискар също доста изпъкват сред чисто човешкия ни състав. И те ли ти липсваха толкова много?
Д.Ж. се огледа.
— Всъщност липсват ми толкова малко, че едва сега забелязвам, че си без тях. Къде са?
— В каютата. Стори ми се глупаво да ги влача след себе си в скромните предели на малкия свят на кораба ти. Те май нямаха нищо против да ги оставя, което силно ме изненадва… Всъщност не — поправи се тя, — сега се сещам, че трябваше да им заповядам доста строго да не тръгват с мен.
— Доста странно, а? Аврорианците никога не остават без роботи, както ми обясниха.
— Какво от това? Преди много време, когато за пръв път дойдох на Аврора, ми се наложи да свикна с действителното присъствие на хора около себе си — нещо, за което не бях подготвена на Солария. Навярно ще се окаже много по-лесно да свикна с отсъствието на роботите, когато съм сред заселници.
— Много добре. Чудесно! Трябва да си призная, че ми е много по-приятно да бъда с теб, без да усещам пробождането от светещите очи на Жискар. Да не говорим за тънките усмивки на Данил.
— Той не се усмихва.
— На мен обаче така ми се струва — онази негова мазна, развратна усмивчица.
— Ти си луд. Данил е толкова далеч от тези неща!
— Ти го гледаш с други очи. Присъствието му действа много сковаващо. Кара ме да се държа прилично.
— Е, дано.
— Не се надявай чак толкова. Както и да е… Приеми моите извинения, че ти отделям толкова малко време, откакто сме напуснали Аврора.
— Едва ли е необходимо.
— Тъй като сама повдигна въпроса, реших, че се налага. Все пак нека ти обясня. Намираме се в бойна готовност. Сигурни бяхме, че аврорианските кораби ще тръгнат по петите ни, като се има предвид как заминахме.
— Мислех, че те с удоволствие биха се отървали от група заселници.
— Разбира се, но ти не си заселник. Може пак да те поискат. Доста категорично настояваха да се върнеш от Бейлиуърлд.
— Нали се върнах. Докладвах им и всичко свърши.
— Само за това ли са те извикали?
— Да — Гладиа помълча и за миг се намръщи, сякаш нещо слабо човъркаше паметта й. Каквото и да беше, то изчезна и тя с безразличие повтори: — Да.
Д.Ж. присви рамене.
— Нещо не се връзва. Но пък наистина, докато бяхме на Аврора, изобщо не се опитаха да ни спрат; нито по-късно, когато се качихме на кораба и се приготвихме да напуснем орбита. Няма да споря. Остава ни още съвсем малко, преди да извършим Скока, а после не би трябвало да има повод за безпокойство.
— Между другото, защо поддържате екипажите си в чисто мъжки състав? — попита Гладиа. — Нашите винаги са смесени.
— Заселническите също. Само че обикновените. Това е търговски съд.
— Каква е разликата?
— Търговията е свързана с опасности. Доста импровизиран и суров начин на живот. Жените биха създавали само проблеми на борда.