— Това важи за всички нас, лейди Гладиа — отбеляза Д.Ж. — Унищожени са цели два кораба, без да е пожален нито един от членовете на екипажите. В случая бройката не намалява риска.
— Не ме карате да се чувствам по-спокойна, Д.Ж.
— Тогава ще се опитам да ви накарам. Предишните кораби са били неподготвени. Но нашият е. Аз също — той се потупа по хълбоците. — А вие имате робот, който вече демонстрира колко добре може да ви защитава. Нещо повече, вие самата сте най-доброто ни оръжие. Знаете как да заповядате на роботите да направят каквото поискате от тях, а това може да се окаже решаващо. Единствено вие умеете това, а предишните кораби не са разполагали с човек от вашия калибър. Хайде, тръгваме…
Те поеха напред. След малко Гладиа се обади:
— Но ние не вървим към къщата.
— Не, все още не. Първо отиваме към групата роботи. Надявам се, че ги виждате.
— Виждам ги, но те нищо не правят.
— Точно така. Когато се приземихме, бяха много повече. Повечето си отидоха, но тези останаха. Защо?
— Ако ги попитаме, ще ни кажат.
— Вие ще ги попитате, лейди Гладиа.
— На вас ще ви отговорят със същата готовност, с каквато и на мен. Вие сте човек не по-малко от мен.
Д.Ж. рязко спря, останалите двама също. Той се обърна към Гладиа с усмивка.
— Не по-малко от вас, така ли скъпа лейди Гладиа? Заселникът е човек не по-малко от космолита? Какво ви прихваща?
— За един робот вие сте човек не по-малко от мен — злобно отвърна Гладиа. — И ако обичате престанете с тъпите си номера. Не съм си играла на космолитка и землянин с вашия Праотец.
Усмивката на Д.Ж. изчезна.
— Съвършено вярно. Простете, милейди. Ще се опитам да сдържам сардоничните си изблици. В края на краищата, нали сме съюзници на тази планета?
След миг продължи:
— А сега, мадам, искам от вас да разберете какво им е било заповядано на тези роботи — ако въобще им е било заповядвано нещо; дали сред тях има и такива, които случайно не ви познават; дали в имението или на планетата са останали някакви хора. Изобщо, питайте за всичко, което ви хрумне. Не би следвало да са опасни — те са роботи, а вие човек и следователно не могат да ви наранят. Наистина — добави той, — вашият Данил добре подреди Нис, но тогава ситуацията беше различна. Пък и нека той отиде с вас.
— Във всички случаи ще придружа лейди Гладиа, капитане — почтително вметна Данил. — За това съм предназначен.
— Жискар също, предполагам — отвърна Д.Ж., — но въпреки туй се отправи нанякъде.
— С такава цел, капитане, която обсъдихме предварително и която решихме, че ще е от съществено значение за предпазването на лейди Гладиа от опасност.
— Много добре. Двамата тръгвате напред. Аз ще ви прикривам — той извади оръжието, което висеше на десния му хълбок. — Щом ви извикам „Залегни!“, и двамата моментално се хвърляте на земята. Това нещо тук не подбира.
— Ще ви помоля да го използвате само в краен случай, Д.Ж. — каза Гладиа. — Едва ли ще ви се наложи срещу роботи… Хайде, Данил.
Тя се отправи с бързи и твърди крачки към групичката от около десетина робота, изправени пред ред ниски шубраци. Утринното слънце проблясваше по техните полирани метални тела.
24
Роботите нито се оттеглиха, нито приближиха. Останаха спокойно по местата си. Гладиа ги преброи. Единайсет на пръв поглед. Можеше да има и още, които да не се виждат.
Бяха типично солариански модел. Много полирани. Много гладки. Без илюзията за облекло и без много реализъм. Почти като математически абстракции на човешкото тяло, но всеки различен от останалите.
Гладиа имаше чувството, че в никакъв случай не са толкова гъвкави и сложни, колкото аврорианските роботи. Бяха сякаш по-едностранно пригодени към специфичните си задачи.
Спря най-малко на четири метра пред тях. Данил (усети тя) спря в същия миг и остана на около метър отзад. Беше достатъчно близо, за да се намеси в случай на нужда, но и достатъчно надалеч, за да бъде ясно, че тя е официалният говорител. Сигурна беше, че роботите пред нея възприемат Данил като човешко същество, но знаеше също, че с ясното си самосъзнание на робот Данил нямаше да злоупотреби с тяхната заблуда.
— Кой от вас ще разговаря с мен? — попита Гладиа.
Настъпи период на кратко мълчание, през който сякаш се проведе негласно съвещание. После един робот пристъпи напред.
— Аз ще говоря, мадам.
— Имаш ли име?
— Не, мадам. Само сериен номер.
— От колко време функционираш?
— Функционирам от двайсет и девет години, мадам.
— Има ли в групата някой, който да функционира от повече време?
— Не, мадам. Затова говоря аз, а не някой друг.