— Колко робота са ангажирани в имението?
— Не знам точната цифра, мадам.
— Приблизително.
— Може би десет хиляди, мадам.
— Има ли сред тях такива, които да функционират повече от двайсет десетилетия?
— Сред селскостопанските роботи може би има, мадам.
— А от домашните?
— Те функционират отскоро, мадам. Господарите предпочитат нови модели.
Гладиа кимна и се обърна към Данил.
— Има логика. Така беше и по мое време.
После отново се обърна към робота.
— На кой е това имение?
— Това е имението на Зоберлон, мадам.
— Откога принадлежи на семейство Зоберлон?
— Отпреди моето функциониране, мадам. Не зная точно откога, но може да се провери.
— Чие е било, преди да стане собственост на Зоберлон?
— Не зная, мадам, но може да се провери.
— Чувал ли си някога за семейство Делмар?
— Не, мадам.
Гладиа се обърна към Данил и донякъде обезсърчено каза:
— Опитвам се да го подхвана, малко по малко, както някога сигурно е правил Илайджа, но не мисля, че съм наясно как е редно да се направи.
— Напротив, лейди Гладиа — сериозно отвърна Данил, — струва ми се, че научихте много. Не е много вероятно някой от роботите в имението да има спомени за вас, освен може би неколцина сред селскостопанските. Дали навремето не сте се сблъсквала с някой от тях?
— Никога! — поклати глава Гладиа. — Не си спомням даже да съм ги мяркала отдалеч.
— Тогава е ясно, че в имението не ви познават.
— Именно. А бедният Д.Ж. ни е взел напразно. Ако е очаквал нещо от мен, не е познал.
— Винаги има полза да се узнае истината, мадам. В този случай няма толкова полза от факта, че не ви познават, колкото би било, ако ви познаваха. Но още по-малко полза щеше да има, ако изобщо не знаехме дали ви познават или не. Може би има и други въпроси, от които бихте могли да извлечете информация?
— Сигурно, дай да видим… — за няколко мига тя потъна в размисъл, после продължи с омекнал глас. — Странно. Когато говоря с тези роботи, произношението ми е соларианско. Но с теб не говоря така.
— Няма нищо чудно, лейди Гладиа — отвърна Данил. — Роботите говорят с такова произношение, защото са солариански. Това ви връща отново към дните на вашата младост и машинално започвате да говорите така, както сте говорила тогава. Но щом се обърнете към мен, пак ставате каквато сте, защото аз съм част от сегашния ви свят.
По лицето на Гладиа бавно заигра усмивка и тя каза:
— Започваш да разсъждаваш все повече като човек, Данил.
Тя се обърна отново към роботите и изведнъж остро усети спокойствието, което цареше наоколо. Синьото небе бе почти кристално ясно, като се изключеше тънката ивица облаци на запад (която означаваше, че следобед може да се заоблачи). Лекият ветрец донасяше слабото шумолене на листата, бръмченето на насекомите, самотното обаждане на птичка. Нито звук от човешки същества. Можеше да има много роботи наоколо, но те работеха тихо. Нямаше я онази поройна вълна от звуци, характерна за човешките същества, с която Гладиа беше свикнала (отначало болезнено трудно) на Аврора.
Но сега, отново на Солария, тя бе очарована от това спокойствие. Не всичко тук е било лошо. Трябваше да го признае.
Тя изстреля следващия си въпрос към робота бързо, в гласа й се промъкнаха безапелационни нотки:
— Къде са господарите ви?
Но нямаше никакъв смисъл от нейните опити да притисне, да разтревожи или да свари неподготвен един робот. Той отговори без ни най-малка следа от объркване:
— Отидоха си, мадам.
— Къде са отишли?
— Не зная, мадам. Не ме осведомиха.
— Кой от вас знае?
Последва пълна тишина.
Гладиа попита пак:
— Има ли в имението някой робот, който би могъл да знае?
— Не ми е известен такъв, мадам — отвърна роботът.
— Господарите взеха ли със себе си роботи?
— Да, мадам.
— Но вас не са взели. Защо са ви оставили?
— За да си вършим работата, мадам.
— Но вие стоите тук и нищо не правите. Това работа ли е?
— Ние охраняваме имението от външни лица, мадам.
— Такива като нас ли?
— Да, мадам.
— Но ние сме тук, а вие продължавате да не правите нищо. Защо?
— Наблюдаваме, мадам. Нямаме по-нататъшни заповеди.
— Докладвахте ли своите наблюдения?
— Да, мадам.
— На кого?
— На надзирателя, мадам.
— Къде е надзирателят?
— В къщата, мадам.
— Аха.
Гладиа се обърна и закрачи бързо към Д.Ж. Данил я последва.
— Е? — попита Д.Ж. Беше извадил и двете си оръжия, но ги прибра обратно в кобурите, щом видя, че двамата се връщат.
Гладиа поклати глава.
— Нищо. Нито един робот не ме познава. Сигурна съм, че нито един не знае къде са отишли соларианците. Но те докладват на някакъв надзирател.