— Никога не съм го твърдял. Както и да е, трябва да се съобразявам освен всичко друго и с такива досадни подробности като факта, че офицерите и екипажът ще искат да се видят със своите семейства и приятели, да си отспят и да се порадват на планетата… Остава още и корабът, който ще трябва да се поремонтира, поизлъска, презареди. Дребни неща от този род.
— Колко време ще отиде за тези дребни неща?
— Кой знае. Може би месеци.
— А какво ще правя аз през това време?
— Можете да разгледате планетата, да поразширите общата си култура.
— Само че вашата планета като че ли не е пъпът на Галактиката.
— Права сте, но ще се помъчим да не скучаете — Д.Ж. погледна часовника си. — И едно последно предупреждение, мадам. Не споменавайте своята възраст.
— Какъв повод бих могла да имам така или иначе?
— Може да стане случайно. От вас се очаква да кажете няколко думи, а не е изключено да започнете например така: „Никога през всичките двайсет и три десетилетия на моя живот не съм била толкова щастлива, колкото при срещата си с народа на Бейлиуърлд.“ Ако се изкушавате да започнете речта си с нещо подобно, по-добре се откажете.
— Добре. Без друго не възнамерявам да се впускам в хиперболи… Но — просто така, от чисто любопитство — защо не?
— Просто защото за тях е по-добре да не знаят на колко сте години.
— Но те много добре знаят, нали? Знаят, че съм била приятелка на вашия Праотец, и знаят колко отдавна е живял той. Или може би си мислят… — тя му хвърли един изпитателен поглед, — …че съм някоя далечна потомка на онази Гладиа?
— Не, не, те знаят коя сте и на колко сте години, но то е само в главите им — той потупа с пръст по челото си, — а малко хора използват главите си, както може би сте забелязала.
— Да, забелязала съм. Дори на Аврора.
— Чудесно. Не бих искал в това отношение заселниците да правят изключение. Е, добре, вие изглеждате на… — Д.Ж. я огледа преценяващо — четиридесет-четиридесет и пет години и инстинктивно те ще приемат, че сте на толкова. Средностатистическият човек се ограничава с инстинктивното мислене, освен ако вие не му поднесете на тепсия истинската цифра.
— Има ли изобщо някакво значение?
— Дали има? Вижте, средният заселник наистина не иска роботи. Нито ги харесва, нито желае да ги притежава. В това отношение се радваме, че не приличаме на космолитите. Дългият живот обаче е нещо съвсем друго. Четиридесет десетилетия са значително повече от десет.
— Малцина от нас достигат границата от четиридесет десетилетия.
— И малцина от нас достигат до границата от десет. Ние непрекъснато разясняваме преимуществата на краткия живот — качество вместо количество, по-ускорена еволюция, непрестанно променящ се свят. Но нищо не е в състояние да накара хората да се почувстват щастливи от факта, че живеят десет десетилетия, ако си въобразят, че биха могли да живеят и четиридесет. Така че от един момент нататък пропагандата престава да действа и най-добре да не повдигаме въпроса. Както може би се досещате, те рядко виждат космолити и съответно нямат повод за скърцане със зъби, че видите ли космолитите изглеждат млади и жизнени, дори когато са два пъти по-стари от най-стария живял някога заселник. Във ваше лице те ще го разберат и ако се замислят, това силно ще ги потисне.
— Може би ще поискате да им изнеса една реч и да им обясня какво точно значат тези четиридесет десетилетия? — попита Гладиа с горчивина. — Да им кажа ли с колко години се надживява пресъхналия извор на надеждата, да не говорим за приятелите и познатите? Да им кажа ли за обезсмислянето на децата и семейството; за безкрайното идване и заминаване на поредния съпруг; за мъглявата въртележка от неофициални връзки между и едновременно с тях? За идването на времето, когато вече си видял всичко, което си искал да видиш, и чул всичко, което си искал да чуеш; когато не можеш да измислиш нищо ново; или как постепенно забравяш какво представлява възбудата и откривателството; как с всяка изминала година разбираш, че скуката и отегчението могат да те притискат с все по-нарастващата сила?
— Бейлинчаните няма да ви повярват. Не мисля, че и аз ви вярвам. Всички космолити ли се чувстват така, или вие си го измислихте?
— Мога да бъда сигурна само какво чувствам аз, но съм наблюдавала как другите помръкват с възрастта; как се озлобяват; как амбициите им угасват, а безразличието им расте.
Д.Ж. сви устни и помръкна.
— Висок ли е процентът на самоубийствата при космолитите? Не съм чувал да е така.
— На практика е нула.
— Но това противоречи на думите ви.
— Помислете малко! Ние сме заобиколени от роботи, които са посветени на една-единствена цел — да ни опазят живи. Няма никакъв начин, по който бихме могли да се самоубием, докато сме заобиколени от тях. Съмнявам се, че някой дори би си помислил да направи опит. Аз самата не бих и сънувала за подобно нещо, дори само защото не мога да понеса мисълта какво би означавало това за моите домашни роботи, а още повече за Данил и за Жискар.