— Но нали те не са истински живи. Нямат чувства.
Гладиа поклати глава.
— Казвате го само защото никога не сте живял с тях… Както и да е, мисля, че надценявате копнежа на вашите хора за по-дълъг живот. Вие например знаете на колко съм години, виждате ме как изглеждам, но това не ви притеснява.
— Защото съм убеден, че Външните светове са обречени на упадък и гибел, че Заселническите светове са надеждата за бъдещето на човечеството и че гаранция за това е именно кратката продължителност на живота ни. Вашите думи могат само да затвърдят това мое убеждение.
— Не бъдете толкова сигурен. Вие също можете да си създадете неразрешими проблеми — ако вече не сте.
— Това несъмнено е възможно, милейди, но засега ще трябва да ви оставя. Корабът се приготвя за приземяване и ще трябва да застана умно пред управляващия компютър, иначе ще си помислят, че не съм никакъв капитан.
Той излезе, а Гладиа остана потънала в мрачен размисъл, разкъсвайки машинално с пръсти найлоновата опаковка на костюма.
На Аврора тя бе успяла да постигне някакво вътрешно равновесие, да се остави да я понесе тихото течение на живота. Хранене след хранене, ден след ден, година след година минаваха покрай нея, а спокойствието я ограждаше макар и не изцяло, от изнурителното очакване на единственото приключение, което все още й предстоеше — смъртта.
Но ето че отиването до Солария бе събудило спомените от детството, преминало отдавна на един отдавна забравен свят, и спокойствието около нея се разклати — може би непоправимо. Ето че сега тя посрещаше незащитена ужасите на продължаващия живот.
Какво можеше да замени изчезналото спокойствие?
Гладиа срещна бледите пламъчета в очите на Жискар и промълви:
— Помогни ми да се оправя с това, Жискар.
32
Беше студено. Небето бе посивяло от облаци, из въздуха проблясваха снежинки. Свежият ветрец разпиляваше преспите пухкав снежец, а отвъд площадката за кацане се виждаха цели грамади от сняг.
На места се бяха скупчили тълпи от хора, удържани от поставените бариери. Всички носеха предпазни костюми с най-разнообразни цветове и кройки и изглеждаха като надути балони. Създаваха впечатлението, че човечеството не представлява нищо друго освен просто една сбирщина от безформени същества с очи. Неколцина носеха и прозрачни козирки, които проблясваха пред лицата им.
Гладиа притисна ръка към лицето си. С изключение на носа си не усещаше никакъв студ. Костюмът не само предпазваше, но и като че ли излъчваше някаква собствена топлина.
Тя се обърна назад. Данил и Жискар стояха на една крачка от нея, облечени в същите костюми.
Отначало тя се бе възпротивила.
— Те нямат нужда от костюми. Не усещат никакъв студ.
— Не се и съмнявам — беше отвърнал Д.Ж., — но вие казахте, че няма да отидете никъде без тях, а не можем да си позволим да оставим Данил съблечен на студа. Ще изглежда неестествено. А и по-добре да не предизвикваме излишна враждебност, като натрапваме факта, че имате роботи.
— Не може да не знаят, че с мен има роботи, пък и лицето на Жискар ще го издаде, дори да носи костюм.
— Може и да знаят — не отстъпваше Д.Ж., — но има голяма вероятност да не се замислят много по въпроса, освен ако не ги принудим — така че нека не насилваме нещата.
В момента Д.Ж. й правеше знаци да тръгне към наземната кола с прозрачна каросерия.
— Всички искат да могат да ви виждат докато пътуваме, милейди — каза той с усмивка.
Гладиа седна отзад, а Д.Ж. се намести до нея.
— Аз съм съучастник в геройското представление — поясни той.
— Държите ли на това?
— О, да. Това означава премия за екипажа и евентуално повишение за мен. Не съм безразличен към тези неща.
Данил и Жискар се разположиха на местата срещу тях. Данил с лице към Гладиа, Жискар с лице към Д.Ж.
Пред тях имаше още една, непрозрачна наземна кола, а отзад се извиваше цяла колона от десетина други. Откъм тълпата се разнесоха приветствени възгласи и се издигна цяла гора от махащи ръце. Д.Ж. се усмихна и в отговор също замаха с ръка, подканяйки Гладиа да направи същото. Тя махна вяло и безучастно. Вътре в колата беше топло и носът й се беше оправил от студа.
— Прозорците блестят много неприятно — отбеляза тя. — Не може ли нещо да се направи?