— Определено, обаче няма да го направим — отвърна Д.Ж. — Това е възможно най-малко биещото на очи силово поле. Хората отвън са превъзбудени и макар че ги претърсихме, някой може все пак да е успял да скрие някакво оръжие, а не бихме искали да пострадате.
— Искате да кажете, че някой може да се опита да ме убие?
(Данил спокойно изследваше с поглед тълпата от едната страна на колата, същото правеше и Жискар от другата.)
— Много малко вероятно е, милейди, но все пак вие сте космолит, а заселниците не обичат космолитите. Възможно е някои да ги мразят с такава непреодолима сила, че във ваше лице да виждат само една от тях… Но не се притеснявайте. Дори някой да се опита, което, както ви казах, е малко вероятно, няма да успее.
Колоната от коли плавно потегли.
Гладиа почти се изправи от изумление. Отпред, зад преградата, която ги отделяше, нямаше никой.
— Кой кара? — попита тя.
— Колите са напълно компютризирани — поясни Д.Ж. — Доколкото разбирам, вашите не са?
— Нашите се управляват от роботи.
Д.Ж. продължаваше да маха и Гладиа машинално последва примера му.
— Ние нямаме роботи — добави той.
— Но компютърът не се различава съществено от робота.
— Компютърът не е хуманоиден и не бие на очи. Каквото и да е техническото сходство помежду им, в психологическо отношение ги дели цяла пропаст.
Гладиа разглеждаше пейзажа отвън. Потискаща гледка, пуста и безрадостна. Зимата не можеше да прикрие отчайващата картина на оскъдните голи шубраци и самотни дървета, чийто недорасъл, унил вид засилваше усещането за надвиснала смърт.
Д.Ж. забеляза нейното обезсърчение и го свърза с погледите, които Гладиа хвърляше през прозорците.
— Сега не изглежда кой знае какво, милейди — каза той. — През лятото обаче не е лошо. Има зелени полянки, овошки, житни поля…
— А гори?
— Нямаме девствени гори. Планетата ни е още млада. Все още се оформя. На практика тук сме само от около век и половина. В началото са били култивирани със семена от Земята само най-необходимите жизнени площи за първите заселници. После заселихме океана с риба и всички видове безгръбначни, като направихме всичко възможно да създадем самовъзпроизвеждаща се екологична единица. Това е сравнително лесно, стига химическият състав на океана да е подходящ. Ако не е, планетата не може да бъде заселена без значителни химически модификации, а това на практика никога не е било пробвано, макар че са налице всевъзможни планове за подобни процедури… В крайна сметка, сега се опитваме да накараме всичко да зацъфти, но процесът винаги протича трудно и бавно.
— Всички ли Заселнически светове са минали по този път?
— И все още го следват. Нещата никъде не са приключили. След още няколко века Заселническите светове ще се преизпълнят с живот — в моретата и на сушата, — макар че дотогава ще се появят и много нови планети, които тепърва ще си проправят пътя през началните стадии. Сигурен съм, че и Външните светове са минали през същите изпитания.
— Преди много векове — и не така мъчително, струва ми се. Помагали са ни роботите.
— Все някак ще се оправим — лаконично отвърна Д.Ж.
— Ами местните форми на живот — растенията и животните, които са се развивали на планетата, преди да дойдат хората?
Д.Ж. сви рамене.
— Слаба работа. Малки, хилави създания. Разбира се, учените се интересуват от тях, така че местните форми на живот все още съществуват в специални аквариуми, ботанически градини, зоопаркове. Има освен това някои затънтени кътчета и водни площи, които още не са преобразени и където местните форми на живот все още живеят на спокойствие.
— Но рано или късно всички диви места ще бъдат преобразени, така ли?
— Да, надяваме се.
— Нямате ли чувството, че планетата наистина принадлежи на тези слаби, хилави създания?
— Не. Не съм толкова сантиментален. Планетата и цялата Вселена принадлежат на разума. Космолитите също смятат така. Къде са местните форми на живот на Солария? Ами на Аврора?
Колоната от коли, която мудно се придвижваше от космодрума, бе стигнала до някакво равно, павирано място, застроено с около десетина ниски, покрити сгради.
— Столичният площад — каза Д.Ж. с приглушен глас. — Това е сърцето на планетата. Тук са съсредоточени правителствените сгради, тук заседава Конгресът на планетата, тук се намира Изпълнителният съвет и така нататък.
— Съжалявам, Д.Ж., но не е много впечатляващо. Просто някакви малки и безинтересни сгради.
Д.Ж. се усмихна.
— Виждате само върха на айсберга, милейди. Самите сгради са под земята и са свързани помежду си. Всъщност всичко е един цялостен комплекс, който продължава да се разраства. Като самостоятелен град, нали разбирате. Той и заобикалящите го жилищни площи представляват Бейлитаун.