Да, Данил посещава вашата планета за втори път. Аз дойдох с него, но останах на орбита. (Дръж се!) Данил се приземи сам и стана единственият свидетел на последните му думи… Е, нищо ли не означава това за вас?
Гласът й мина една октава по-високо и тя размаха юмруци във въздуха.
— Трябва ли да ви казвам всичко това? Нима не го знаете? Пред вас е роботът, когото Илайджа Бейли обичаше. Да, обичаше. Исках да видя Илайджа, преди да умре, исках да се сбогувам с него, но той пожела Данил — и това тук е Данил. Същият онзи Данил.
А другият е Жискар, който познава Илайджа само от Аврора, но който успя да спаси живота му там.
Без тези два робота Илайджа Бейли нямаше да постигне своята цел. Външните светове все още щяха да господстват, Заселническите светове нямаше да съществуват изобщо, а всички вие нямаше сега да сте тук. Сигурна съм в това. Вие също. Питам се само дали мистър Томас Бистърван е наясно?
Данил и Жискар са почетни имена на тази планета. С тях наричат наследниците на Илайджа Бейли по негово изрично настояване. Аз пристигнах тук на борда на кораб, чийто капитан се казва Данил Жискар Бейли. Колко ли от присъстващите в залата и зрителите носят имената Данил или Жискар? Е, двата робота зад мен са същите онези, в чиято памет се дават тези имена. Нима те заслужават отношението на Томас Бистърван?
Шумът в залата ставаше все по-неудържим и Гладиа умолително вдигна ръце.
— Един момент. Един момент. Нека завърша. Не съм ви казала още защо доведох роботите с мен.
Мигновено се възцари тишина.
— Тези роботи — каза Гладиа — никога не са забравяли Илайджа Бейли, също както и аз. Спомените ни от онова време не са избледнели ни най-малко през изминалите десетилетия. Когато реших да се кача на кораба на капитан Бейли, когато разбрах, че е възможно да посетя и Бейлиуърлд, как можех да не взема Данил и Жискар със себе си? Те искаха да видят планетата, която съществува благодарение на Илайджа Бейли; планетата, на която той е прекарал последните години от своя живот и на която е умрял.
Да, те са роботи, но те са интелигентни роботи, които са служили предано и до край на Илайджа Бейли. Не е достатъчно да се уважават всички човешки същества; трябва да се уважават всички интелигентни същества. Затова ги доведох тук — завърши Гладиа. После пое дъх и извика високо с интонация, която автоматично изтръгна от публиката и отговор: — Грешно ли съм постъпила?
Цялата зала отекна от оглушителния вик „Не!“; всички се бяха изправили на крака, пляскаха, тропаха, викаха, крещяха — безспир и безспир.
Гладиа гледаше усмихната и сред несекващата врява си даде сметка за две неща. Първото беше, че е плувнала в пот. Второто — че е по-щастлива от когато и да било.
Сякаш цял живот бе чакала този миг. Мигът, в който тя — израснала в изолация и след двайсет и три десетилетия зад гърба си — най-сетне разбра, че може да се изправи пред цели тълпи от народ, може да им въздейства, може да ги подчини на волята си.
Тя слушаше нестихващия, бурен отклик на публиката, който продължаваше още… и още… и още…
35
Доста по-късно — тя бе изгубила представа за времето — Гладиа най-сетне дойде на себе си.
Събитията достигаха до нея като в неясен сън — първо нестихващият шум, после солидният конвой на охраната, който й проправяше път сред тълпата, гмуркането в някакви безкрайни тунели, които сякаш потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята.
Бе загубила връзка с Д.Ж. и изобщо не беше сигурна дали Данил и Жискар я следват. Искаше да попита за тях, но се оказа заобиколена от някакви безлики хора. Смътно реши, че роботите са с нея, защото в противен случай щеше да усети суматохата, която неизбежно би настъпила при опита да ги разделят.
Когато най-после се озова в някаква стая, двата робота бяха с нея. Не знаеше къде точно се намира, но стаята беше доста просторна и чиста. В сравнение с дома й на Аврора беше жалка дупка, но в сравнение с корабната каюта беше направо луксозна.