Наземната кола ги понесе през пустотата и ги стовари пред някаква къща, малко по-голяма и по-представителна от останалите. Влязоха заедно. Пред една от вътрешните врати Бентли спря и тъжно рече:
— Баща ми е тук, вътре. Ще влезеш сам. Той не иска да идвам с теб. Хайде, отивай. Може да не го познаеш.
Данил пристъпи в сумрака на стаята. Очите му бързо привикнаха с тъмнината и той различи едва доловимото блещукане на някакъв прозрачен пашкул, в който почиваше тялото на човек, покрит с чаршаф. Светлината в стаята леко се засили и Данил можа ясно да види лицето.
Бентли беше прав. В това лице Данил не виждаше и следа от стария си колега. Беше изпито и съсухрено. Очите бяха затворени и Данил си помисли, че пред него лежи труп. Никога не бе виждал мъртъв човек и при мисълта за това краката му се подкосиха и той се олюля.
Очите на стария човек обаче се отвориха и Данил си възвърна равновесието, въпреки че продължаваше да изпитва необичайна слабост.
Очите го погледнаха и слаба усмивка заигра върху бледите, напукани устни.
— Данил. Стари приятелю… — в прошепнатите думи се прокрадна смътна прилика с тембъра на познатия глас на Илайджа Бейли. Изпод чаршафа бавно се измъкна една ръка и на Данил му се стори, че все пак разпознава Илайджа Бейли.
— Колега Илайджа — каза той тихо.
— Благодаря ти… благодаря ти, че дойде.
— За мен беше важно да дойда, колега Илайджа.
— Боях се, че няма да го допуснат. Те… другите… дори синът ми… те мислят за робот.
— Аз наистина съм робот.
— Не и за мен, Данил. Не си се променил, нали? Не мога да те видя хубаво, но ми се струва, че си съвсем същият, какъвто те помня. Кога те видях за последен път? Преди двайсет и девет години?
— Да. И за всичкото това време, колега Илайджа, не съм се променил, така че, нали разбирате, аз съм робот.
— Аз обаче се промених, и то много. Не биваше да ме виждаш в този вид, но нямах сили да устоя на желанието си да те видя още веднъж — гласът на Бейли зазвуча по-ясно, сякаш черпеше сили от присъствието на Данил.
— Радвам се да ви видя, колега Илайджа, колкото и да сте се променил.
— А лейди Гладиа? Как е тя?
— Добре е. Дойдохме заедно.
— Нали не е… — гласът му трепна с болезнена тревога, докато той се мъчеше да огледа стаята.
— Тя не слезе на планетата, но е още в орбита. Обясниха й, че не желаете да я виждате — и тя разбра.
— Това не е вярно. Искам да я видя, но на това изкушение успях да устоя. Не се е променила, нали?
— Все още изглежда така, както при последната ви среща.
— Добре… Но не можех да допусна тя да ме види сега. Не бих искал това да бъде последният й спомен за мен. При теб е различно.
— Защото съм робот, колега Илайджа.
— Престани да го повтаряш — нацупи се старецът. — Нямаше да означаваш повече за мен, Данил, ако беше човек.
Известно време той полежа, без да каже нищо, после продължи:
— През всичките тези години никога не съм й се обаждал — нито с писмо, нито с хипервизия. Не можех да си позволя да се бъркам в живота й… Още ли е женена за Гремионис?
— Да, сър.
— И е щастлива?
— Не мога да преценя. Не се държи по начин, който да показва, че е нещастна.
— Деца?
— Позволените две.
— Не се ли е сърдила, че не поддържам връзка с нея?
— Според мен тя разбираше вашите мотиви.
— Някога… споменавала ли е за мен?
— Почти никога, но Жискар смята, че често мисли за вас.
— Как е Жискар?
— Функционира нормално — по известния ви начин.
— Значи знаеш… за неговите способности.
— Той ми каза, колега Илайджа.
Бейли отново замълча. После се размърда и каза:
— Данил, пожелах да дойдеш от чисто егоистичното си желание да те видя, да видя с очите си, че не си се променил, че частица от големите дни в моя живот още съществува, че ти ме помниш и ще продължаваш да ме помниш… Но освен това искам нещо да ти кажа.
Скоро ще умра, Данил, и знаех, че вестта ще стигне до теб. Дори да не беше дошъл тук, дори да беше на Аврора, тази вест щеше да стигне до теб. Смъртта ми ще представлява галактическа новина — гърдите му се повдигнаха от немощния, безшумен смях. — Кой би могъл да предположи навремето?
Разбира се, Гладиа също ще научи, но Гладиа знае, че смъртта ми е неизбежна, и ще приеме факта, макар и с болка. Страхувах се обаче как ще се отрази това на теб, тъй като ти — както все настояваш, а аз отричам — си робот. В името на доброто старо време може би ще сметнеш за свой дълг да ме предпазиш от смъртта, а фактът, че няма да успееш, вероятно ще ти причини трайни увреждания. Затова чуй какво ще ти кажа.