— Да, сигурен съм, че точно така ще разсъждават и във върхушката на Аврора, понеже хората по принцип са много по-склонни да правят приятни изводи, отколкото неприятни. Аз обаче искам да съм сигурен, че те съзнават вероятността за неприятния извод — и че това наистина ги притеснява. Извинявай за себелюбието, но не вярвам, че някой друг ще свърши тази работа по-добре от мен, затова смятам, че аз — а не някой друг — трябва да отида на Аврора.
Гладиа се разкъсваше между два полюса. Тя не искаше да бъде космолит; искаше да бъде човешко същество и да забрави всичко, което току-що бе определила като „несъществени различия“. Но докато Д.Ж. описваше с неприкрито злорадство унизителното положение, в което щеше да се озове Аврора, тя откри, че все още се чувства космолит.
— Предполагам — раздразнено каза Гладиа, — че и Заселническите светове не са толкова единни. Дали всеки от тях не отговаря сам за себе си?
Д.Ж. поклати глава.
— Може би ти се струва, че това е неизбежно, и аз няма да се учудя, ако всички те поотделно изпитват понякога желание да поставят собствените си интереси над общото благо. Но ние притежаваме нещо, което вие, космолитите, нямате.
— И какво е то? По-голямо благородство?
— Не, разбира се. Не сме по-благородни от космолитите. Но ние имаме Земята. Тя е нашият свят. Всички заселници посещават Земята колкото се може по-често. Всички заселници знаят, че съществува един свят — голям, развит свят, с невероятно богата история и култура, със сложна екология, — който е техен и на който те принадлежат. Заселническите светове може да се карат помежду си. Но тези караници не могат да доведат до насилие или до окончателен разрив в отношенията, защото автоматично се търси посредничеството на земното правителство. А неговите решения са неоспорими и достатъчни.
Това са нашите три преимущества, Гладиа: липсата на роботи, която ни дава възможност да изграждаме новите светове с нашите собствени ръце; бързата смяна на поколенията, която осигурява непрестанна промяна; и най-вече Земята, която представлява нашето ядро.
— Но космолитите… — припряно започна Гладиа, но после спря.
Д.Ж. се усмихна с горчивина.
— Искаше да кажеш, че космолитите също произлизат от земляните и че това е и тяхна планета, нали? — попита той. — Фактически това е така, но психологически не е. Космолитите са направили всичко възможно, за да се отрекат от своето наследство. Те не се смятат за потомци на земляните — нито близки, нито далечни. Ако бях мистик, щях да кажа, че след като веднъж са се откъснали от своите корени, те няма да оцелеят дълго. Разбира се, не съм мистик и няма да се изразя така — но все едно, те няма да оцелеят дълго. Убеден съм.
После, след кратко мълчание, той продължи с малко пресилена любезност, сякаш бе осъзнал, че в своята екзалтация бе засегнал болното й място.
— Но моля те, Гладиа, чувствай се преди всичко човек, а не космолит, както и аз се чувствам преди всичко човек, а не заселник. Човечеството непременно ще оцелее независимо под каква форма — заселници, космолити, или и двете. Аз лично смятам, че ще бъде под формата на заселници, но може и да греша.
— Не — Гладиа се мъчеше да говори сдържано, — мисля, че си прав, освен ако хората успеят по някакъв начин да забравят различието космолит/заселник. Това е целта ми — да помогна на хората да го направят.
— Извинявай, но май ти попречих на вечерята — сепна се Д.Ж. и хвърли поглед към лентата, която опасваше стената. — Мога ли да похапна с теб?
— Разбира се — отвърна Гладиа.
Д.Ж. се изправи.
— Тогава ще отида да донеса яденето. Бих изпратил Данил или Жискар, но не ми се иска да свиквам да се разпореждам с роботи. Пък и колкото и да те обожава екипажът, не смятам, че обожанието им стига чак до твоите роботи.
Гладиа не хареса храната, която донесе Д.Ж. Не можеше да свикне с отсъствието на изтънчени подправки, вероятно наследено от земната кухня, където масово използваха мая. Но и не беше чак толкова отвратително. Гладиа флегматично задъвка.
— Надявам се, че храната не те притеснява? — попита Д.Ж., забелязал нейната липса на ентусиазъм.
Тя поклати глава.
— Не. Явно свиквам. Имаше някои неприятни моменти, когато се качих за пръв път на кораба, но всъщност нищо страшно.
— Радвам се да го чуя. Но, Гладиа…
— Да?
— Нямаш ли все пак някаква представа защо правителството на Аврора иска да се завърнеш толкова спешно? Не може да е заради разправията с надзирателя, нито заради речта ти. Официалното съобщение е било изпратено много преди те да са могли да научат и за едното, и за другото.