Дори аврорианските роботи да нямат телепатични способности, от техните доклади може да става ясно, че един или друг държавен служител внезапно променя своето отношение към заселническия процес. Вероятно след като сме напуснали Аврора, някой държавник — може би самият доктор Амадиро — изведнъж се е сетил, че това може да бъде обяснено единствено със съществуването на телепатични роботи на Земята. И тогава е възможно тяхната поява да е била свързана или с д-р Фастълф, или с теб самия.
Това, от своя страна, сигурно ще послужи за обяснение на някои други събития в миналото на Аврора, които могат да се свържат по-скоро с теб, отколкото с д-р Фастълф. В резултат на всичко дотук, Аврора отчаяно ще иска да те върне обратно, но не би посмяла да го заяви направо, защото ще се издаде. Вместо това те казват, че искат лейди Гладиа — съвсем естествено искане, — защото знаят, че ако тя се върне, ще се върнеш и ти.
Жискар потъна в мълчание цяла минута, после каза:
— Разсъжденията ти са много интересни, приятелю Данил, но не са издържани. Роботите, които пригодих за моите цели, свършиха своята работа преди повече от осемнайсет десетилетия. Оттогава те са дезактивирани, поне що се отнася до телепатията. Нещо повече, преди доста време Земята изхвърли роботите от Градовете си и ограничи тяхното използване само в ненаселените извънградски области.
Тоест хуманоидните роботи, за които предполагаме, че са изпратени на Земята, не са имали възможност да срещнат моите телепатични роботи. Нито пък да забележат каквато и да било телепатична проява, тъй като роботите не се занимават повече с това. Следователно не е възможно да са разкрили моите способности по начина, който предлагаш.
— Има ли друг начин, приятелю Жискар? — попита Данил.
— Няма — твърдо заяви Жискар.
— И все пак… чудя се — каза Данил.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
АВРОРА
Глава 11
Старият лидер
42
Келдън Амадиро не бе имунизиран против спомени. Дори им бе подвластен далеч повече от болшинството хора. На всичко отгоре неговата памет бе обременена със съдържание, необичайно по силата на своя дълбок, нестихващ гняв и чувството за неудовлетвореност.
Преди двайсет десетилетия всичко вървеше толкова добре! Той основа и оглави Института по Роботика (както си беше и досега). В един блестящ, победоносен момент му се струваше, че нищо няма да му попречи, за да получи пълна власт над Съвета и да разгроми най-големия си враг, Хан Фастълф, като го превърне в безпомощна опозиция.
Ако беше… само ако беше…
(Амадиро се опитваше всячески да не мисли за това, но паметта му го връщаше отново и отново към онзи момент, сякаш мъката и отчаянието нямаха край.)
Ако беше спечелил, Земята щеше да остане изолирана и сама, а той щеше да се погрижи за нейната разруха, упадък и постепенна гибел. Защо не? За еднодневките от онзи болен, пренаселен свят беше по-добре да не живеят — стотици пъти по-добре, отколкото да водят съществуванието, на което сами се бяха обрекли.
Тогава, спокойни и незастрашавани от нищо, Външните светове щяха да продължат експанзията си. Фастълф все се оплакваше, че космолитите живеели твърде дълго и твърде удобно на гърба на своите роботи, за да бъдат пионери. Но Амадиро щеше да му докаже, че не е прав.
И все пак Фастълф спечели. В мига, в който поражението му изглеждаше неизбежно, по някакъв абсолютно невероятен и необясним начин победата му падна в ръцете, така да се каже, направо от небето.
Зад всичко стоеше, разбира се, онзи землянин, Илайджа Бейли…
Но при мисълта за землянина иначе безмилостната памет на Амадиро като че ли изключваше и се извръщаше настрани. Той не можеше да си представи онова лице, да чуе онзи глас, да си спомни онези дни. Стигаше му само името. И двайсет века нямаше да се окажат достатъчни, за да заглушат омразата или да смекчат поне малко болката, която го терзаеше.
А когато Фастълф застана начело на политическия живот, жалките земляни побягнаха от своя гниещ свят и започнаха да заселват планета след планета. Стремглавият напредък на Земята зашемети Външните светове и ги хвърли в пълна парализа.
Колко пъти Амадиро се бе обръщал към Съвета и бе изтъквал, че Галактиката се изплъзва от ръцете на Външните светове, че Аврора наблюдава безучастно как някакви получовеци завземат планета след планета, че всяка поредна година, изпълнена с апатия, сковава духа на космолитите все по-здраво?