— Събудете се! — бе ги призовал той. — Събудете се. Вижте как нараства тяхната численост. Вижте как се увеличава броят на Заселническите светове. Какво чакате? Да ви хванат за гърлото ли?
И всеки път Фастълф му отвръщаше с онзи негов умилителен като приспивна песен гласец, а аврорианците и останалите космолити (които винаги следваха Аврора, когато тя откажеше да води) се отпускаха удобно и отново потъваха в дрямка.
Сякаш бяха слепи за очевидното. Оставаха равнодушни пред фактите, цифрите и безспорното влошаване на положението от десетилетие на десетилетие. Как беше възможно мнозинството да следва неотклонно Фастълф като стадо овце, при все че Амадиро крещеше истината в лицата им и всяко негово предсказание се сбъдваше?
Как беше възможно самият Фастълф да вижда с очите си как буквално всяка негова дума се оказваше пълна глупост, но въпреки това да не прави никакъв завой в политиката си? Грешките му дори не се дължаха на упорство, той просто изобщо не забелязваше, че греши.
Ако Амадиро беше от хората, склонни да се впускат в разни фантазии, той сигурно щеше да заподозре, че Външните светове са станали жертва на някаква магия, на някакво апатично заслепение. Щеше да реши, че някой някъде притежава магическата власт да приспива иначе будни умове и да заслепява пред истината иначе остри очи.
И като капак на неистовите му страдания хората съжаляваха Фастълф за това, че умрял в разочарование. В разочарование, казваха те, защото космолитите не били завладели нови планети.
Та нали точно политиката на Фастълф им пречеше да го направят! Какво право имаше той да изпитва разочарование? А как тогава щеше да се чувства на мястото на Амадиро — винаги да вижда и да казва истината, без да може да накара космолитите — поне една достатъчна част от тях — да се вслушат в неговите думи?
Колко пъти си беше казвал, че за Галактиката щеше да е по-добре, ако запустее, вместо да се окаже подвластна на онези полухора. Де да имаше някаква магическа власт да унищожи Земята — планетата на Илайджа Бейли — с едно помръдване на пръста, с какво удоволствие би го направил!
Но търсенето на спасение в подобни фантазии беше просто израз на неговото пълно отчаяние. То подклаждаше непрестанно безплодното му желание да вдигне ръце и да приветства смъртта — ако роботите му биха допуснали подобно нещо.
И ето че дойде мигът, когато властта да унищожи Земята му бе дадена — дори натрапена против неговата воля. Това стана преди около седем и половина години, когато срещна за пръв път Левюлър Мандамъс.
43
Спомени! Преди седем и половина години…
Амадиро повдигна очи и видя, че Малуун Чичиз е влязъл в кабинета му. Той несъмнено беше сигнализирал, но тъй като не бе получил отговор, се бе възползвал от правото си да влезе направо.
Амадиро въздъхна и остави малкия си компютър. Чичиз бе неговата дясна ръка още от времето, когато създадоха Института. Той остаряваше, служейки на Амадиро. Не се забелязваха драстични промени, човек оставаше просто с общото впечатление за постепенно повяхване. И носът му изглеждаше малко по-несиметричен отпреди.
Амадиро потри своя малко камбест нос и се замисли колко ли повяхнал изглежда самият той. Някога беше висок 1.95 — приличен ръст дори за стандартите на космолитите. Без съмнение стойката му беше все така изправена и все пак, когато наскоро се премери, не можа да достигне повече от 1.93. Нима започваше да се изгърбва, да се съсухря и да се смалява?
Той пропъди мрачните мисли, които бяха много по-сигурен признак на остаряване, отколкото физическите белези.
— Какво има Малуун? — попита той.
Чичиз бе следван по петите от нов личен робот — много модернистичен и натруфен. Това също бе признак на остаряване. Ако човек не може да поддържа тялото си младо, то поне винаги може да си купи нов, млад робот. Амадиро бе решил никога да не става жертва на подобна самоизмама и съответно да си спести усмивките на младите. Особено след като Фастълф, който бе осем десетилетия по-възрастен от Амадиро, никога не го бе правил.
— Пак онзи Мандамъс, шефе — отвърна Чичиз.
— Мандамъс?
— Онзи, който все иска да ви види.
Амадиро се замисли за миг.
— Имаш предвид онзи идиот, който е потомък на соларианката ли?
— Да, шефе.
— Не желая да го виждам. Не му ли обясни вече това, Малуун?
— Обясних му го пределно ясно. Той ме помоли да ви предам една бележка и твърди, че след като я прочетете, ще промените решението си.
— Не ми се вярва, Малуун — бавно рече Амадиро. — Какво пише в бележката?