Спряха до една ниска сграда.
— Това ли е обществената Лична? — попита Бейли.
— Тази е най-близката от всички на територията на Института, колега Илайджа — отвърна Данил.
— Бързо я намерихте. Тези сгради също ли фигурират на картата, която са ви вкарали в паметта?
— Да, колега Илайджа.
— Тази заета ли е в момента?
— Може би, колега Илайджа, но може да бъде използвана от трима или четирима души едновременно.
— Има ли място за мен?
— Твърде вероятно е, колега Илайджа.
— Добре, тогава, пуснете ме да изляза. Ще отида там и ще проверя…
Роботите не помръдваха.
— Сър, ние не можем да влезем с вас — отбеляза Жискар.
— Да, знам това, Жискар.
— Няма да можем да ви охраняваме както трябва, сър.
Бейли се намръщи. По-несъвършеният робот щеше да е разбира се, и по-неотстъпчив. Изведнъж Бейли си даде сметка, че те като нищо можеха да не му позволят да изчезне от техния поглед, а следователно и да посети Личната. Той придаде на гласа си категоричност и реши да се обърне към Данил, който се очакваше да е по-съпричастен към човешките нужди.
— Нищо не мога да направя по въпроса, Жискар. Данил, нямам избор. Пуснете ме да изляза.
Жискар погледна към Бейли без да помръдне и в един ужасен миг Бейли си помисли, че роботът ще му предложи да се облекчи на полето отвън — на открито, като животно.
Моментът отмина.
— Мисля, че не трябва да пречим на колегата Илайджа в това отношение — каза Данил.
— Ако можете да изчакате малко, сър, първо ще огледам сградата — отвърна Жискар.
Бейли направи гримаса. Жискар бавно се запъти към зданието, докато старателно го оглеждаше. Бейли можеше да се обзаложи, че щом Жискар се скрие от поглед, неговото собствено усещане за неотложност щеше се засили.
Той опита да се разсее, като загледа пейзажа навън. След известно вглеждане откри, че тук-там в небето се точат тънки жички — като малки, тъмни косъмчета на фона на бялото небе. В началото не ги забеляза. Първото нещо, което видя, беше един овален предмет, който се плъзгаше зад облаците. Разбра, че това е някакъв вид превозно средство, което не се носеше просто така, а от него се проточваше хоризонтално дълга жица. Погледът му проследи напред-назад тази дълга жица и забеляза други такива като нея. После видя и друго превозно средство малко по-надалече — и още едно, още по-нататък. Най-отдалеченото от трите изглеждаше като безформено петно, което Бейли успя да разгадае какво представлява само защото беше видял вече по-близките.
Несъмнено това бяха кабелни коли за вътрешно ползване в Института.
Как всичко се ширеше, помисли си Бейли. Колко ненужно пространство гълташе Институтът.
И въпреки това, не заемаше много от повърхността. Сградите бяха разпръснати достатъчно нашироко. Зеленината изглеждаше недокосната, а животните и растенията да продължаваха своя живот (както си представяше Бейли) така, сякаш се намираха в пустошта.
Солария, спомни си той, беше пуста. Без съмнение, така беше и на всички останали Външни, след като Аврора — най-гъсто населената от тях — изглеждаше толкова пуста дори тук, в своята най-застроена част. Честно казано, дори и Земята — извън Градовете — беше пуста.
Но имаше Градове и Бейли изпита остра болка при мисълта за дома.
— Ето, че приятелят ми Жискар е приключил с оглеждането — рече Данил.
Жискар се беше върнал и Бейли кисело го попита:
— Е? Ще бъдеш ли така добър да ми разрешиш… — и млъкна. Защо да си хаби сарказма за непробиваемата обвивка на един робот?
— Изглежда сигурно, че Личната не е заета — каза Жискар.
— Добре! Тогава се махай от пътя ми! — Бейли отвори със замах вратата и стъпи върху тясната чакълеста пътечка отвън. Закрачи бързо с Данил по петите си.
Когато стигна до вратата на зданието, Данил безмълвно посочи мястото, откъдето тя се отваряше. Самият той не посмя да го докосне. Вероятно, помисли си Бейли, ако го беше сторил без съответна инструкция, това щеше да се изтълкува като намерение да влезне вътре — а дори и това не беше допустимо.
Бейли натисна устройството и влезе, а двата робота останаха отвън.
Едва когато се озова вътре, той се сети, че Жискар не може да е влизал в Личната, за да провери дали е заета или не, и че вероятно е трябвало да прецени това по външните признаци — което в най-добрия случай можеше да се нарече съмнителна работа.
С известно притеснение, Бейли си даде сметка, че за първи път е сам и разделен от своята охрана, която се намираше от другата страна на вратата и не можеше лесно да влезе, ако нещо внезапно му се случеше. Ами ако в този момент той не беше сам? Ако някой враг, подучен от Василия, знаеше, че Бейли иска да посети някоя Лична и точно сега дебнеше скрит в зданието?