Изведнъж Бейли с безпокойство се сети, че е абсолютно невъоръжен (което никога не би допуснал на Земята).
46.
Във всеки случай, сградата не беше голяма. Имаше малки писоари, един до друг, около половин дузина; малки мивки, една до друга, също около половин дузина. Нямаше душове, нито освежители за дрехи, нито устройства за бръснене.
Имаше половин дузина кабинки с малки вратички, разделени помежду си с паравани. Дали в някоя от тях не чакаше някой…
Вратите не стигаха до земята. Бейли се наведе и тръгна безшумно, като проверяваше под всяка от тях дали няма да види нечии крака. После се приближи до всяка поотделно, като ги отваряше с трясък, готов бързо да ги затвори при най-малкия признак на неуместност и да се втурне с всички сили към входната вратата.
Всички кабинки бяха празни. Той се огледа, за да види дали няма и други места за криене. Нямаше.
Отиде до входната врата, но не успя да открие как се заключва. После се сети, че това, естествено, беше невъзможно. Очевидно Личната беше предназначена за едновременно ползване от няколко души и достъпът до нея трябваше да е свободен по всяко време.
Нямаше смисъл да си тръгне и да търси друга Лична, защото тя едва ли щеше да бъде по-различна от тази — пък и повече не можеше да отлага.
За момент не можа да реши, кой от всичките писоари да използва. Можеше да се доближи до който и да е. Както и всеки друг новодошъл.
Избра си насила един, но чувството, че се намира на открито, го накара да се стисне срамежливо. Изпитваше силна нужда да се облекчи, но вместо това нетърпеливо зачака да се освободи от своето опасение, че някой може да влезе.
Вече не се боеше от влизането на врагове, а просто от влизането на когото и да било.
И тогава се сети — роботите щяха най-малкото да забавят всекиго, който би се запътил към Личната.
Така, най-накрая му олекна…
Вече беше свършил напълно и с чувството за огромно облекчение тъкмо се канеше да се обърне към мивката, когато дочу един умерено писклив, напрегнат глас.
— Вие ли сте Илайджа Бейли?
Бейли замръзна. След всичките си предчувствия и предпазни мерки, не беше успял да забележи, че междувременно някой е влязъл. Простият акт на изпразването на мехура му — нещо, което не би следвало да му отвлече ни най-малко вниманието — накрая го беше погълнал изцяло. (Може би остаряваше?)
Във всеки случай, стори му се, че не долавя никаква заплаха в гласа, който дочу. Не му изглеждаше злонамерен. Пък и беше възможно Бейли просто да се чувства сигурен — и вътрешно той действително имаше пълната увереност, — че ако не Жискар, то поне Данил не би допуснал да влезе човек, който представлява заплаха.
Бейли се притесняваше единствено от самото чуждо присъствие. През целия му живот никога не го бяха доближавали — камо ли заговаряли — в Личната. На Земята това представляваше едно от най-ревностно спазваните табута, а на Солария (както и на Аврора, до този момент) Бейли беше използвал само едноместни Лични.
Гласът заговори отново. Нетърпеливо.
— Хайде! Трябва да сте Илайджа Бейли.
Бейли бавно се обърна. Беше средно висок мъж, облечен изискано в добре ушити дрехи в различни нюанси на синьото. Имаше светла коса и кожа и малки мустаци, с един нюанс по-тъмни от косата на главата. Бейли се хвана, че е втренчил очарован поглед в малката ивица косми над горната устна. За първи път виждаше космолит с мустаци.
— Аз съм Илайджа Бейли — каза той (и се почувства засрамен, че говори в Личната). Гласът му прозвуча като дрезгав и неубедителен шепот дори в неговите собствени уши.
Космолитът определено го намери за неубедителен. Той прибави, като присви очи и се вгледа в Бейли:
— Роботите отвън ми казаха, че Илайджа Бейли е тук, но вие изобщо не изглеждате така, както в хипервълновото предаване. Изобщо.
„Тъпата драматизация!“ — помисли си Бейли вбесено. Всеки, когото срещнеше, до края на света, щеше да е предварително отровен от онази невъзможна постановка. Никой нямаше да гледа на него като на едно обикновено човешко същество, което си има свои слабости. А когато ги откриеха, щяха с разочарование да го смятат за глупак.
Бейли намръщено се обърна към мивката и запръска с водата, после тръсна неопределено ръце във въздуха, докато се чудеше къде ли може да са скрили автомата за сушене с горещ въздух. Космолитът натисна някакво копче и сякаш от нищото в ръката му се появи малък тампон абсорбент.
— Благодаря — каза Бейли и го пое. — Не бях аз в хипервълновото шоу. Беше актьор.