— Да, но не тук — твърдо заяви Бейли. — Хайде да се махаме.
„Колко странно — помисли си Бейли, — че се радвам толкова много, задето напускам убежището на стените и излизам на открито.“ В тази Лична имаше нещо много по-чуждо от всичко останало, с което се беше сблъсквал на Аврора или на Солария. Ужасът от факта, че го заговарят толкова непринудено и открито — този начин да се държат така, сякаш не съществуваше разлика между това помещение и предназначението му и всяко едно друго място с неговото предназначение — го смущаваше дори повече от хаотичния маниер на стопанисване в планетарен мащаб.
Във филмокнигите, които беше прегледал, не се споменаваше нищо по въпроса. Очевидно, както д-р Фастълф беше изтъкнал, те не бяха написани за земляни, а за аврорианците и евентуално за туристи от останалите четиридесет и девет Външни свята. В края на краищата, земляните почти никога не пътуваха до Външните светове, най-малко до Аврора. Тук не бяха добре дошли. Защо тогава да се обръщат към тях?
И защо филмокнигите ще засягат неща, които всички прекрасно знаят? Трябваше ли да се прави на въпрос, че Аврора има сферична форма, или че водата е мокра, или че даден човек може спокойно да се обърне към някой друг в Личната?
И все пак това не беше ли подигравка с името на сградата? От друга страна, Бейли неволно помисли за женските Лични на Земята, където, както Джеси често му беше разказвала, жените си приказвали непрестанно, без да чувстват никакво неудобство от това. Защо при жените да може, а при мъжете — не? Преди Бейли никога не се беше замислял сериозно над това, а просто го беше приемал като нещо обичайно — като непоклатима традиция, — но щом при жените може, защо да не може и при мъжете?
Нямаше значение. Мисълта само се докосна до неговото съзнание, без да даде никакво отражение върху онази негова част, където се криеше причината за непреодолимото и неизкоренимо отвращение на Бейли към всичко това.
— Хайде да се махаме — повтори той.
— Но отвън са вашите роботи — запротестира Гремионис.
— Да. И какво от това?
— Но аз искам да поговорим по личен въпрос, като м-мъже. — Той се запъна на последната дума.
— Предполагам, че искате да кажете като космолит със землянин.
— Щом предпочитате.
— Роботите са ми нужни. Те са мои колеги в разследването.
— Но това няма нищо общо с разследването. Точно това се опитвам да ви кажа.
— Сам ще преценя — твърдо каза Бейли и закрачи към вратата.
Гремионис се поколеба, но после го последва.
47.
Данил и Жискар чакаха — безстрастни, с безизразни лица, търпеливи. Бейли си помисли, че по лицето на Данил се долавя някаква следа от загриженост. От друга страна, много вероятно беше нечовешки човешките черти на робота просто да го подвеждат и само така да му се струва. Жискар, който приличаше по-малко на човек, имаше, разбира се, непроницаем вид дори и за най-запаления познавач на душевните състояния.
Чакаше и още един, трети робот — вероятно този на Гремионис. На външен вид изглеждаше по-прост даже и от Жискар и правеше впечатление на износен и овехтял. Очевидно Гремионис не беше от най-заможните.
— Радвам се, че сте добре, колега Илайджа — посрещна го Данил — с топлото чувство на облекчение, както Бейли веднага побърза да определи.
— Съвсем добре. Любопитно ми е, обаче, едно нещо. Ако ме бяхте чули да викам тревожно отвътре, щяхте ли да влезете?
— Моментално, сър — отвърна Жискар.
— Въпреки, че са ви програмирали да не влизате в Личните?
— Необходимостта да се защити едно човешко същество — вас, в частност — би имала приоритет, сър.
— Така е, колега Илайджа — съгласи се Данил.
— Драго ми е ла го чуя — рече Бейли. — Този човек е Сантирикс Гремионис. Мистър Гремионис, това са Данил и Жискар.
Двата робота тържествено сведоха глави. Гремионис просто ги погледна и вдигна ръка с безразличие. Не направи никакъв опит да представи своя робот.
Бейли се огледа. Беше притъмняло, вятърът се усилваше, въздухът ставаше по-студен и слънцето беше изчезнало зад облаците. Мракът наоколо не засенчи радостта на Бейли, че се е отървал от Личната. Фактът, че в действителност изпитва задоволство от това, че се намира на открито, го въодушевяваше неимоверно. Знаеше, че случаят е по-особен, но това беше началото и той не можеше да не го смята за триумф.
Бейли тъкмо се канеше да се обърне към Гремионис, за да продължат своя разговор, когато с крайчеца на окото си долови движение. Напряко през тревата вървеше жена с придружаващия я робот. Тя идваше към тях, но въобще не им обръщаше внимание. Очевидно се беше запътила към Личната.