Бейли протегна ръка по посока на жената, сякаш се опитваше да я спре, макар все още да ги деляха около тридесет метра, и замърмори:
— Не знае ли, че това е мъжката Лична?
— Какво? — попита Гремионис.
Жената се приближаваше, а Бейли продължаваше да я наблюдава с напълно озадачен вид. Най-накрая, роботът на жената отстъпи встрани и жената влезе в зданието.
Бейли безпомощно извика:
— Но тя не може да влиза там!
Гремионис възрази:
— Защо не? Това е обществена Лична.
— Но е за мъже.
— За хора е — поправи го Гремионис. Изглеждаше съвсем смутен.
— И от двата пола ли? Не може да имате това предвид.
— За всяко човешко същество. Разбира се, че това имам предвид! Какво друго очаквате? Не ви разбирам.
Бейли се обърна настрани. Само допреди няколко минути беше смятал, че да разговаряш в Личната е връхна проява на лош вкус, че това спада към категорията „Така не се прави“.
Ако искаше да се сети за нещо още по-ужасно, никога нямаше и през ум да му мине възможността да срещне жена в Личната. Според земните порядки, той беше длъжен да игнорира присъствието на други хора в огромните обществени Лични на тази планета, но нямаше такива порядки, които да му попречат да разбере, че човекът, минаващ покрай него, не е мъж, а жена.
Ами ако докато той беше вътре, някоя жена беше влязла — ей така, небрежно и равнодушно, — както тази току-що го беше направила? Или, още по-лошо, ако той беше влязал в Личната и беше заварил там някоя жена?
Не можеше да прецени, как би реагирал. Никога не беше допускал, камо ли да се беше сблъсквал с подобна ситуация, но дори само и мисълта за това му се струваше направо непоносима.
А във филмокнигите и по този въпрос не се споменаваше нищо.
Изгледал беше тези филми, за да може да започне своето разследване без да тъне в пълно невежество по отношение на аврорианския начин на живот — а те го оставиха в пълно неведение именно по най-важните въпроси.
Тогава как щеше да се справи с тройния възел на загадката около смъртта на Джендър, когато при всяка своя стъпка затъваше в своята неосведоменост?
Минути по-рано беше изпитал триумфа от своето дребно завоевание над ужасите на откритото пространство, а ето че сега го обземаше чувството, че е невеж по отношение на всичко, невеж дори по отношение на естеството на своето невежество.
В този момент, докато в своето въображение се бореше с образа на жената, която прекосява въздушното пространство, заемано допреди малко от него самия, Бейли се озова на крачка от пълното отчаяние.
48.
И този път Жискар го попита първи (и то по начин, който позволяваше да се долови загриженост в неговите думи — ако не и в тона):
— Не се ли чувствате добре, сър? Имате ли нужда от помощ?
Бейли измърмори:
— Не, не. Добре съм. Но нека да се махаме. Изпречили сме се на пътя на хора, които искат да ползват това здание.
Тон припряно закрачи към аеромобила, който ги чакаше на открития участък отвъд чакълената пътечка. От другата страна се виждаше едно малко превозно средство с две колела и две места, разположени едно зад друго. Бейли предположи, че това е скутерът на Гремионис.
Той си даде сметка, че неговата депресия и страдание се усилват още повече от факта, че беше гладен. Очевидно времето за обяд беше минало, а Бейли не беше хапвал нищичко.
Той се обърна към Гремионис.
— Да поговорим — но, ако нямате нищо против, докато обядваме. Искам да кажа, ако вече не сте обядвали — и нямате нищо против да обядвате с мен.
— Къде смятате да обядвате?
— Не знам. Къде обядват хората от Института?
Гремионис отвърна:
— Не и в столовата. Там няма да може да разговаряме.
— Имаме ли друг избор?
— Елате в моето имение — предложи веднага Гремионис. — Не е от най-фамозните тук. Не съм като вашите висши служители. Все пак, разполагам с няколко изправни робота и ще можем да хапнем нещо свястно. Ето какво. Аз ще взема моя скутер с Брунджи — роботът ми, нали разбирате — а вие ще ме следвате. Ще трябва да карате бавно, но аз съм само на малко повече от километър от тук. Ще стигнем за две, три минути.
Той се отдалечи в усърден полу-тръс. Бейли го гледаше и си мислеше, че този човек излъчва младежка непосредственост. Не беше лесно да се отгатне неговата възраст, разбира се; при космолитите тя не се издаваше от техния външен вид и Гремионис можеше като нищо да е на петдесет. Но той се държеше младежки; почти така, както на един землянин би изглеждало държанието на някой тийнейджър. Бейли не можеше да разбере, какво точно в поведението на Гремионис създаваше това впечатление.
Той се завъртя рязко към Данил: