53.
Нещата се промениха, след като вече се озова на открито. Бейли спря и погледна нагоре.
— Странно — отбеляза той. — Не мислех, че е минало чак толкова много време, дори като се има предвид, че аврорианският ден е малко по-кратък от стандартния.
— Какво има, колега Илайджа? — загрижено попита Данил.
— Слънцето е залязло. Не бих допуснал.
— Слънцето още не е залязло, сър — намеси се Жискар. — Има още около два часа преди залез.
— Задава се буря, колега Илайджа — поясни Данил. — Облаците притъмняват, но засега все още няма опасност от започването й.
Бейли потрепери. Тъмнината, сама по себе си, не го плашеше. Всъщност, когато се намираше на открито нощем, с илюзията за обграждащи го стени, Бейли се чувстваше далеч по-спокоен отколкото денем, когато хоризонтите се разширяваха и откритото пространство се ширеше във всички посоки.
Проблемът беше, че сега не беше нито ден, нито нощ.
Той се опита пак да си спомни какво беше изпитал, когато веднъж, докато се намираше на открито, беше завалял дъжд.
Изведнъж се сети, че никога не е бил навън когато вали сняг и че дори нямаше представа какво може да представлява валежът от кристализирала твърда вода. Описанията с думи определено не бяха достатъчни. По-младите излизаха понякога да се пързалят с кънки или с шейни — или просто така — и се връщаха с възторжени крясъци — но винаги доволни, че са се прибрали зад стените на Града. Бен се беше опитал веднъж да си направи чифт ски, според указанията в някаква древна книга, и беше пропаднал, погребан наполовина, в една преспа от бялото вещество. Но дори описанията на Бен, какво представлява то на външен вид и на пипане, бяха мъчително смътни и незадоволителни.
И после, никой не излизаше когато наистина валеше сняг, за разлика от случаите, когато веществото беше просто разпръснато по земята наоколо. На това място Бейли си помисли, че единственото нещо, за което нямаше две мнения, беше, че валеше само когато беше много студено. Сега не беше много студено; беше просто хладно. Онези облаци не вещаеха сняг. Чудно защо, той намери в това само минимална утеха.
Денят не приличаше на облачните дни, които Бейли беше преживял на Земята. На Земята облаците бяха по-леки; беше сигурен в това. Бяха сивкаво-бели, дори когато покриваха плътно небето. Тук светлината — доколкото я имаше — жълтееше доста, с призрачен жълто-сивкав оттенък.
Дали това не се дължеше на факта, че слънцето на Аврора беше по-оранжево от слънцето на Земята?
— Цветът на небето… необичаен ли е? — попита Бейли.
Данил погледна нагоре.
— Не, колега Илайджа. Ще има буря.
— Често ли имате такива бури?
— По това време на годината — да. Случва се да има гръмотевични бури. Не е изненадващо. Вчера и повторно тази сутрин предупредиха в прогнозата за времето. Ще свърши още преди разсъмване, така че земята ще може да се напои. Напоследък сме под нормата на валежите.
— И става толкова студено? Това също ли е нормално?
— О, да. Но нека да влезем в аеромобила, колега Илайджа. Той може да се отоплява.
Бейли кимна и тръгна към аеромобила, който си стоеше на тревната площ, където го бяха оставили преди обяда. После сепнато спря.
— Чакайте. Не попитах Гремионис как да стигнем до имението — или кабинета на Амадиро.
— Няма смисъл, колега Илайджа — бързо възрази Данил, промушил ръка под лакътя на Бейли, докато внимателно и неотклонно го побутваше към колата. — В паметта на приятеля ми Жискар се съхранява картата на Института и той ще ни отведе до Административния център. Много е вероятно кабинетът на Амадиро да се помещава там.
— В информацията ми е включено и това — каза Жискар, — че кабинетът на Амадиро е в Административния център. Ако по някакви причини той не се намира в кабинета си, а в своето имение, то също се намира наблизо.
Бейли отново се озова притиснат между двата робота на предната седалка. Най-вече Данил, с неговата човекоподобна топлина на тялото, му беше добре дошъл. Най-външният слой на Жискар приличаше на платнена обвивка, така че изолираше и роботът не беше толкова студен при допир, колкото голият метал. Но на зъзнещия Бейли той му се струваше по-непривлекателен.
Бейли се усети навреме, преди да беше обвил ръка около раменете на Данил с намерението да го придърпа още повече към себе си, за да се успокои напълно. Той смутено прибра ръка в скута си и измърмори:
— Не ми харесва как изглежда навън.
Може би в своето старание да отвлече вниманието на Бейли от гледката на външния свят, Данил попита:
— Колега Илайджа, откъде разбрахте, че д-р Василия е насърчавала мистър Гремионис да проявява интерес към мис Гладиа? Не знам да сте получавали доказателство в подкрепа на това.