— Не ми е познат този израз — вдървено отвърна Бейли.
— Имам предвид, че не разсъждавате правилно, а си представяте нещата наопаки. Разбирате ли, когато моята гледна точка спечели в Парламента — и забележете, че казвам „когато“, а не „ако“ — Земята ще бъде принудена да остане в своята планетарна система, признавам, но това ще й бъде само от полза. Пред Аврора ще се отвори възможността за разрастване и основаване на една безгранична империя. Ако при това положение сме сигурни, че Земята ще си остане просто Земя и нищо повече, тогава тя няма да ни създава грижи. След като ще имаме на разположение цялата Галактика, няма да оспорваме на земляните тяхната единствена планета. Дори бихме могли да решим да превърнем Земята в една толкова удобна за обитаване от народа й планета, колкото би било разумно.
От друга страна, мистър Бейли, ако аврорианците направят така, както иска д-р Фастълф, и позволят на Земята да изпрати заселнически групи, то няма да мине много време, преди те да си дадат сметка, че Земята ще превземе Галактиката и че ние ще бъдем обградени и задушени, че ще бъдем обречени на разпад и смърт. След което, няма да мога да направя нищо. Моето твърде любезно благоразположение спрямо земляните няма да бъде в състояние да устои на всеобщия взрив на аврорианското подозрение и предразсъдъци и тогава Земята ще загази много.
Така че, мистър Бейли, ако наистина сте загрижен за вашето население, би трябвало да направите така, че Фастълф да не успее да натрапи на нашата планета своя много подвеждащ план. Би трябвало да сте мой верен съюзник. Помислете си. Уверявам ви, че ви казвам това от най-искрени приятелски чувства към вас и защото ви харесвам — вас и вашата планета.
Амадиро се беше усмихнал възможно най-широко, но този път вълкът в него ясно прозираше.
57.
Бейли и неговите роботи последваха Амадиро извън стаята и надолу по коридора.
Амадиро спря неочаквано пред някаква врата и попита:
— Няма ли да решите да ползвате нашите удобства, преди да си тръгнете?
За миг Бейли смутено се смръщи, защото не го разбра. После, благодарение на своя собствен опит с историческите романи, си спомни какво означаваше остарелият израз, които Амадиро употреби.
— Имаше един генерал от древното минало — отвърна той, — чието име съм забравил, който като си спомнял за внезапно обхващалите го остри нужди по време на бойни действия, веднъж казал: „Никога не пропускай да се изпикаеш.“
Амадиро широко се усмихна и отвърна:
— Прекрасен съвет. Също толкова добър, колкото и моят съвет да се замислите сериозно над онова, което ви казах. Но виждам, че въпреки това се колебаете. Навярно не си мислите, че ви подлагам клопка. Повярвайте ми, аз не съм варварин. Вие сте мой гост и дори само заради това сте в пълна безопасност.
— Ако се колебая — предпазливо рече Бейли, — то е само защото се чудя, дали е редно да ползвам вашите… ъ… удобства, като се има предвид, че не съм аврорианец.
— Глупости, драга ми Бейли. Какъв избор имате? Нуждата си е нужда. Моля, използвайте нашата Лична. Нека това се превърне в символ, че аз самият не се поддавам на аврорианските предразсъдъци и че ви желая доброто — на вас и на Земята.
— Бихте ли отишли една крачка по-нататък?
— В какъв смисъл, мистър Бейли?
— Бихте ли ми показали, че стоите и над предразсъдъците на тази планета по отношение на роботите…
— Няма предразсъдъци по отношение на роботите — бързо отвърна Амадиро.
Бейли тържествено кимна с глава в знак, че е чул забележката и довърши изречението си.
— …като им позволите да влязат с мен в Личната. Започнах да се чувствам неудобно без тях.
За момент Амадиро изглеждаше като гръмнат. Той възвърна самообладанието си почти веднага и каза с нещо като гримаса:
— На всяка цена, мистър Бейли.
— Но ако в момента има някой вътре, той може да се възпротиви най-енергично. Не бих искал да причинявам скандал.
— Вътре няма никой. Това е едноместна Лична и ако някой я използваше, щеше да си проличи по сигнализацията за „заето“.
— Благодаря ви, д-р Амадиро — отвърна Бейли. Той отвори вратата и добави — Жискар, моля заповядай.
Жискар явно се колебаеше, но не каза нищо и влезе. С жест от страна на Бейли го последва и Данил, но докато престъпваше прага, подхвана Бейли под ръка и го придърпа със себе си.
Докато вратата се затваряше, Бейли се провикна:
— Няма да се бавя. Благодаря ви, че ми позволихте това.
Той пристъпи в помещението с толкова непринуденост, колкото успя да покаже, но усещаше как стомахът му се е свил на топка. Не го ли чакаше някоя неприятна изненада?