Бейли се обърна и се втурна със стонове в посоката, от която беше дошъл.
15
ОТНОВО ДАНИЛ И ЖИСКАР
60.
Бейли усети как Данил го сграбчва здраво за ръцете малко под рамената. Той спря и се помъчи да престане да издава инфантилните звуци, които излизаха от устата му. Трепеше целият.
— Колега Илайджа — каза Данил с безкрайно уважение в гласа си, — това е гръмотевична буря… очакваше се… предсказаха я… в реда на нещата е.
— Знам — простена Бейли.
Не знаеше. В книгите, които беше чел — били те фантастика или не, — гръмотевични бури се описваха безброй пъти. Бейли ги беше виждал на холограми и в хипервълнови предавания — със звук, образ и всичко останало.
Действителната буря обаче, истинският звук и образ, никога не бяха прониквали в недрата на Града и Бейли никога през живота си не беше преживявал на практика подобно нещо.
Въпреки всичко, което знаеше — с разума си — за гръмотевичните бури, вътрешно той не можеше да се изправи лице в лице с действителността. Въпреки описанията, нанизите от думи, дребните изображения на дребните екрани, звукът, уловен на запис; въпреки всичко това, той нямаше представа, че светкавиците са толкова ярки и проблясват така ослепително по цялото небе; че звукът вибрира толкова басово, когато прогърмява над пустия свят; че и двете неща са толкова внезапни; и че дъждът може да прилича толкова много на обърната кофа с вода, която неспирно се излива.
— Не мога да изляза навън — отчаяно измърмори Бейли.
— Няма да се налага — успокояваше го Данил. — Жискар ще докара аеромобила. Ще го доведе точно пред вратата. Нито една капка няма да ви намокри.
— Защо да не изчакаме, докато спре?
— Това определено не би било разумно, колега Илайджа. Дъждът ще продължи най-малко до късно през нощта, а ако Председателят дойде утре сутринта, както намекна д-р Амадиро,ще е по-добре да прекарате вечерта в консултации с д-р Фастълф.
Бейли се насили да се обърне с лице към посоката, от която искаше да избяга, и погледна Данил в очите. Те излъчваха дълбока загриженост, но Бейли угнетено си помисли, че това беше само плод на неговото собствено въображение. Роботите нямаха чувства, а само позитронни импулси, които ги наподобяваха. (А вероятно човешките същества също нямаха чувства, а само невронни импулси, които се възприемаха като чувства.)
Неясно как, Бейли усети, че Амадиро си е отишъл.
— Амадиро ме забави нарочно — каза той, — като ме накара да вляза в Личната, после с глупавото си дърдорене и накрая като попречи на вас с Жискар да го прекъснете и да ме предупредите за бурята. Дори се опита да ме накара да обикаляме сградата и да вечерям с него. Отстъпи едва когато чу, че бурята е започнала. Чакал е този момент.
— Така изглежда. Може би в крайна сметка се е надявал именно на това, че бурята ще ви задържи тук.
Бейли пое дълбоко въздух.
— Прав си. Трябва да се махаме — някак си.
Той с неохота направи крачка към вратата, която все още зееше отворена към тъмно-сивата пелена на дъжда. Още една крачка. И още една — тежко осланяйки се на Данил.
Жискар чакаше притихнал на вратата.
Бейли спря и за момент притвори очи. После изрече с глух глас — по-скоро на себе си, отколкото на Данил:
— Трябва да го направя — и тръгна отново напред.
61.
— Добре ли сте, сър? — попита Жискар.
„Глупав въпрос — продиктуван от начина, по който е програмиран.“ — помисли си Бейли, макар че всъщност не беше по-лош от въпросите, които човешките същества, придържайки се към предписанията на добрия тон, задаваха понякога с отчайваща неуместност.
— Да — отвърна Бейли с глас, който неуспешно се опита да надскочи хрипкавия шепот. Беше безсмислен отговор на глупав въпрос, защото Жискар, макар и да беше робот, сигурно виждаше, че Бейли изобщо не е добре и че отговорът му е явна лъжа.
Така или иначе, въпросът получи отговор, а отговорът беше приет. Жискар беше свободен за следващия си ход.
— Отивам да докарам аеромобила пред входа — каза той.
— Ще работи ли — на всичката тая… тая вода, Жискар.
— Да, сър. Дъждът не е необичайно явление.
Той тръгна уверено под пороя. Светкавиците проблясваха почти непрестанно, а гърмежите наподобяваха приглушен рев, който на моменти достигаше кресчендо.
За първи път в живота си Бейли завиждаше на робот. Да можеш да тръгнеш навън в такова време; да не ти пука от водата, от гледката, от шума; да можеш да пренебрегнеш всичко наоколо и да се наслаждаваш на някакъв свой собствен псевдо-живот, който да е абсолютно лишен от всякаква уплаха; да не познаваш страха от болката или от смъртта, защото да няма болка или смърт.