— Добре! — прошепна Бейли. — Добре! — Той беше благодарен, че по-просто устроения мозък можеше да бъде впечатлен по-лесно и че не можеше да се изгуби или разколебае в дебрите на все по-задълбочаващите се уточнения.
Представи си смътно Данил, хванат в капана между своята загриженост за състоянието на Бейли от една страна и настойчивата заповед — от друга. Представи си как мозъкът му се разкъсва от това противоречие.
Бейли си помисли: „Не, не, Данил. Просто направи, каквото ти казах, и не питай повече.“
Нямаше сила, почти нямаше и желание да произнесе гласно това и заповедта си остана само в мислите му.
Аеромобилът спря с подскок и с кратко, остро издрънчаване.
Вратите рязко се отвориха, след което се затвориха с меко прошумоляване като от въздишка. Роботите бяха изчезнали. Веднъж взели решение, те повече не се колебаеха и се движеха със скорост, непостижима за човешките същества.
Бейли пое дълбоко въздух и потрепери. Аеромобилът не помръдваше. Беше се сраснал със земята.
Изведнъж Бейли си даде сметка каква огромна част от неговите страдания са били причинени от люлеенето и клатенето, от усещането за нематериалност, за отделеност от Вселената и същевременно за подвалстност на някакви бездушни, безогледни сили.
Сега обаче, всичко беше вече спокойно и той отвори очи.
Не помнеше кога ги бе затворил.
На хоризонта все още проблясваха светкавици, а гръмотевиците се чуваха като сподавено ръмжене. Вятърът, който сега вече се натъкваше на по-устойчив и по-малко податлив обект, изви вой още по-пронизително.
Беше тъмно. Очите на Бейли не бяха нищо повече от едни човешки очи и той не виждаше каквато и да било светлина, освен случайната поява на светкавиците. Слънцето сигурно беше залязло, а облаците бяха непроницаеми.
И за първи път, откакто беше напуснал Земята, Бейли остана сам!
64.
Сам!
Преди се беше чувствал прекалено не на себе си, прекалено зле, за да си даде сметка за това. Дори и сега, той се мъчеше да разбере какво трябва и какво би направил — ако в измъчения му мозък имаше достатъчно място за повече от една единствена мисъл — че Данил трябва да се махне.
Не се сети да попита, например, къде се намираше в момента, какво имаше наблизо, къде смятаха да отидат Данил и Жискар. Не знаеше каква част от устройството на аеромобила е развалена. Разбира се, той не можеше да го подкара, но би могъл поне да разбере как да си включи отоплението, ако му стане студено, или пък да го изключи, ако му стане прекалено топло.
Не знаеше как да затъмни прозорците, ако искаше да си създаде илюзията за пълна изолация, или как да отвори вратата, ако искаше да излезе.
Единственото, което можеше да направи, беше да чака Жискар да се върне. Жискар сигурно не би очаквал нищо друго. Заповедта, отправена към него беше проста: Върни се да ме вземеш.
Бейли не беше намекнал с нищо, че ще си сменя местоположението. Чистият и необременен разсъдък на Жискар сигурно щеше да изтълкува командата „Върни се“ с предположението, че трябва да се върне при аеромобила.
Бейли пробва да се отпусне. В известен смисъл изпита облекчение от това, че трябваше просто да чака, без да се налага да взима никакви решения, защото не можеше да реши нищо. За него беше облекчение да е отново във форма и да си почива, да се е отървал от ужасните мълнии и обезпокояващите трясъци на гръмотевиците.
Може би щеше да си позволи дори да поспи.
И тогава Бейли изтръпна. Щеше ли да посмее?
Бяха преследвани. Бяха под наблюдение. Някой беше развалил аеромобила, докато той ги е чакал пред Административния център на Института по роботика. Без съмнение този някои щеше скоро да се появи.
Значи Бейли чакаше не само Жискар, а и тях.
Добре ли беше премислил нещата насред своето страдание? Автомобилът е бил развалена пред Административния център. Това е могло да бъде извършено от всеки, но най-вероятно от някой, който е знаел, че той се е намирал там — а кой ще знае за това по-добре от самия Амадиро?
Амадиро е решил да ги забави, докато започне бурята. Това беше очевидно. Бейли е трябвало да пътува и да катастрофира по време на бурята. Амадиро е изучавал Земята и нейното население; той парадираше с това. Сигурно прекрасно е знаел, колко трудно е за земляните да посрещнат откритото пространство по принцип, да не говорим за гръмотевична буря.
Той е бил съвсем сигурен, че Бейли ще бъде доведен до пълна безпомощност.
Но защо му беше притрябвало да го прави?
Да върне Бейли обратно в Института? Той вече го беше държал в ръцете си. Но беше държал един Бейли в пълно присъствие на духа, а заедно с него и два робота, напълно способни да го защитават физически. Сега обаче нямаше да е така!