— Добре съм. Не берете грижа за мен.
Вероятно за един обикновен робот това нямаше да бъде убедително, но този беше толкова съсредоточен върху Данил (очевидно), че отговорът го задоволи напълно.
— Къде са отишли роботите, сър? — повтори той.
— Върнаха се в Института по роботика.
— В Института? Защо, сър?
— Извика ги Главният роботик Амадиро и им нареди да се върнат. Аз ги чакам.
— Но защо не тръгнахте с тях, сър?
— Главният роботик Амадиро не искаше да се излагам на бурята. Той ми нареди да остана тук. Следвам нарежданията на Главния роботик Амадиро.
Бейли се надяваше с повторението на изпълненото с престиж име, в съчетание с титлата и с повторението на думата „нареждане“, да въздейства на робота, като го накара да го остави в колата.
От друга страна, ако те бяха специално инструктирани да върнат обратно Данил, и ако той успееше да ги убеди, че Данил е вече на път към Института, тяхната загриженост по отношение на робота щеше да намалее. Щяха да имат време да си помислят пак за Бейли. Биха казали…
— Но вие май не изглеждате добре, сър — каза роботът.
Бейли усети още един пристъп на задоволство.
— Добре съм — натърти той.
Зад робота се виждаха скупчени няколко други — Бейли не успя да ги преброи. Лицата им се озариха от проблясването на светкавица. Когато очите на Бейли свикнаха отново с мрака, той успя да различи притъпения блясък на техните очи.
Той извърна глава. От лявата страна на колата имаше също роботи, макар че вратата не беше отворена.
Колко ли беше изпратил Амадиро? Може би при необходимост е трябвало да приложат и сила, за да ги върнат?
— Нарежданията на Главния роботик Амадиро бяха моите роботи да се върнат в Института, а аз да чакам — рече Бейли. — Виждате, че те се връщат, а аз чакам. Ако сте изпратени, за да помогнете, и ако имате автомобил, намерете роботите, които са на път към Института, и ги откарайте. Този аеромобил вече не работи. — Той се опита да изговори всичко това на един дъх и с твърд глас, както би направил човек, който се чувства добре. Не успя напълно да го постигне.
— Тръгнали са пеша, сър?
— Намерете ги. Имате ясно нареждане — настоя Бейли.
Последва колебание. Очевидно колебание.
Накрая Бейли се сети да размърда десния си крак — по нормален начин, както се надяваше. Трябваше да го направи още в самото начало, но физически тялото не реагираше в синхрон с мислите му.
Роботите все още се колебаеха и Бейли съжали. Той не беше космолит. Не знаеше с какви думи, с какъв тон, с какъв вид да се обърне към тях, за да постигне определен ефект. Един умел роботик би могъл само с един жест, с едно повдигане на веждата си да управлява робота като марионетка, чиито конци дърпа. Особено, ако роботът е негово собствено произведение.
А Бейли беше само един землянин.
Той се намръщи — това поне не му представляваше проблем в неговото мъчително състояние — и уморено изшептя с махване на ръката си: „Вървете!“
Може би това придаде решаващата малка, но необходима доза тежест към неговите нареждания — или може би в този момент в позитронните връзки на роботите, вследствие създаването на потенциални разлики в права и обратна посока, се стигна до окончателно степенуване на получените нареждания съобразно Трите закона.
Както и да беше, роботите бяха взели решение, след което повече не се колебаха. Те се върнаха при своя автомобил, какъвто и където и да беше той, с такава скорост, че сякаш просто изчезнаха.
Вратата, която роботът беше отворил, тръгна да се затваря от само себе си. Бейли беше размърдал крака си, за да попречи на нейното движение. С любопитство се замисли, дали кракът му щеше да бъде срязан на две, или костите щяха да бъдат размазани, но не помръдна. Сигурно нямаше превозно средство, което да е направено така, че да се стигне до подобен нещастен случай.
Бейли беше отново сам. Успя да принуди роботите да оставят едно човешко същество, което видимо не се чувстваше добре. Успя, защото заложи на приоритетната сила на нарежданията, които бяха получили от компетентен специалист, постарал се да засили действието на Втория закон в интерес на своите сооствени цели — при това дотолкова, че очевидните лъжи на Бейли лесно бяха поставили Първия закон в подчинено положение спрямо Втория.
„Колко добре се справих“ — помисли си Бейли със смътно задоволство — и изведнъж осъзна, че вратата, която трябваше да се е затворила, все още зееше отворена. Кракът му я беше задържал, без ни най-малко да пострада.
65.
Бейли усети върху краката си повея на студен въздух и пръски студена вода. Беше ужасяващо ненормално усещане и въпреки това той не можеше да си позволи да затвори вратата, защото после нямаше как да успее да я отвори пак. (Как ли роботите отваряха тези врати? Без съмнение, това не представляваше тайна за представителите на културата, но в прочетеното от него за живота на Аврора никъде не се срещаше подробно обяснение на простия факт, как човек да си отвори вратата на един обикновен аеромобил. Всичко, което беше важно, се приемаше за разбиращо се от само себе си. Предполагаше се, че човек знае, макар че целта на тези книги беше именно да информират.)