Докато си мислеше, Бейли се заопипва с надеждата да намери джобовете, но дори и тях не успя да открие лесно. Нямаше ги на обичайното място, а и бяха плътно затворени. Наложи се да си поиграе, докато разбере как точно се разтварят. Бейли издърпа една носна кърпичка, сви я на топка и я пъхна между вратата и купето така, че вратата да остане притворена. После си измъкна крака.
Сега трябваше да помисли — ако можеше. Нямаше смисъл да държи вратата отворена, освен ако не възнамеряваше да излезе. В такъв случай, имаше ли някакъв смисъл да излиза?
Ако останеше да чака, Жискар щеше в крайна сметка да дойде и да го отведе на някое безопасно (по всяка вероятност) място. Стискаше ли му да чака? Не знаеше колко време щеше да мине, докато Жискар се погрижи за безопасността на Данил, а след това се върне обратно.
Но и не знаеше колко време щеше да мине, докато преследвачите-роботи разберат, че няма да открият Данил и Жискар по никой от пътищата, водещи обратно към Института. (Навярно беше невъзможно Данил и Жискар да са тръгнали към Института в търсене на убежище. Бейли не им беше наредил изрично да не го правят — но ако това е бил единственият възможен маршрут? Не! Невъзможно!)
Бейли поклати глава в мълчаливо несъгласие с този вариант, на което тя му отвърна с болка. Той се хвана с две ръце за нея и изскърца със зъби.
Колко ли време щяха да продължат търсенето преследващите ги роботи, преди да разберат, че Бейли ги е подвел — или че самият той се е подвел? Дали нямаше да се върнат и да го вземат под стража, много любезно и много внимателно, за да не го наранят? Щеше ли да успее да ги придума да го оставят, като им каже, че ще умре, ако го изложат на бурята?
Щяха ли да му повярват? Щяха ли да се обадят в Института, за да докладват? Сигурно щяха да направят поне това. И нямаше ли тогава да дойдат и хора? Те нямаше да са свръхзагрижени за неговото благополучие.
Ако Бейли се измъкнеше от колата и си намереше някое скришно местенце сред дърветата наоколо, за преследващите го роботи щеше да е много по-трудно да го открият — и така щеше да спечели време.
Щеше да е по-трудно и за Жискар, но той имаше далеч по-строги и по-силно отправени инструкции за охраната на Бейли, отколкото бяха инструкциите на преследвачите да го открият. Първостепенната задача на Жискар беше да намери Бейли, а тяхната — да намерят Данил.
Освен това, Жискар беше програмиран от самия Фастълф, а Амадиро не можеше да се мери с него, колкото и да беше надарен.
Тогава при равни условия, Жискар сигурно щеше да се върне преди другите роботи.
Но дали условията бяха равни? С бледа нотка на цинизъм, Бейли си помисли: „Изтощен съм и не мога да мисля. Просто в отчаянието си се хващам за първото нещо, което би ме успокоило.“
Не му оставаше нищо друго, освен да се възползва от своите шансове — такива, каквито смяташе, че те са.
Бейли се облегна на вратата и се озова навън. Кърпичката падна на мократа, гъста трева и той се наведе по инерция да я вземе. Стисна я в двете си ръце и с олюляване се затътри по-надалеч от колата.
Дъждът се изсипа върху него и измокри лицето и ръцете му. Не след дълго неговите подгизнали дрехи полепнаха по тялото му и той затрепери от студ.
Небето се разцепи ослепително на две — прекалено внезапно, за да успее Бейли да затвори очи. Остро трещене го вцепени в ужас и той притисна ръце към ушите си.
Нима бурята започваше отново? Или се чуваше по-силно, защото беше излязал навън?
Трябваше да се маха. Трябваше да се маха далеч от колата, за да не могат преследвачите да го открият лесно. Не биваше да се тутка и мотае в близост до нея, или в противен случай по-добре да си беше останал вътре — и на сухо.
Опита се да избърше лицето си с кърпичката, но тя беше също толкова мокра, колкото и той самият. Бейли я пусна. Нямаше полза от нея.
Той продължи да се движи, протегнал ръце напред. Аврора нямаше ли луна? Спомни си, че споменаваха нещо такова. В този момент светлината й щеше да го зарадва. Но какво значение имаше? Дори и да съществуваше и да беше изгряла, облаците щяха да я скриват.