Бейли напипа нещо. Не можеше да види какво, но разбра, че е грубата кора на дърво. Несъмнено дърво. Дори един жител на Града би се досетил.
После се сети, че светкавиците могат да удрят дърветата и да убиват хора. Не си спомняше да е чел някога описание на последствията от светкавичен гръм, или какви мерки са необходими, за да се избегне ударът му. Не беше чувал някой на Земята да е бил ударен от гръм.
Бейли се запромъква пипнешком около дървото, скован от смъртен страх и предчувствия. Докога ли трябваше да обикаля, за да направи половин обиколка на дървото и след това да продължи да се движи в досегашната си посока?
Напред!
Храсталакът се сгъсти и стана почти непроходим. Сякаш костеливи, сгърчени ръце се вкопчиха в Бейли. Той отчаяно се задърпа и чу шум от разкъсването на дрехи.
Напред!
Зъбите му тракаха и той целият трепереше.
Още една светкавица. Не беше лоша. За миг Бейли зърна всичко наоколо.
Дървета! Много дървета. Намираше се насред гора от дървета. Дали многото дървета не бяха по-опасни от самотните по отношение на светкавиците?
Бейли не знаеше. Нямаше ли да е по-добре ако не се докосва до тях? И това не знаеше. В Градовете смъртта вследствие на удар от гръм просто не беше позната, а в историческите романи (както и в отделните случаи от историята) никога не се стигаше до подробности.
Бейли погледна нагоре към смраченото небе и по лицето му се стече вода. Той избърса мокрите си очи с мокри ръце.
Затътри се нататък, като се опитваше да стъпва по-отвисоко. По някое време се пльосна насред плитко поточе вода — беше се хлъзнал върху камъчетата в него.
Колко странно! Не се почувства по-мокър, отколкото беше.
Бейли продължи да върви. Роботите нямаше да го намерят. Дали Жискар щеше да успее?
Не знаеше къде се намира. Или къде отива. Или колко далече беше от всичко.
Ако искаше да се върне при колата, нямаше да успее.
Ако се опиташе да се намери, нямаше да успее.
Бурята щеше да продължи вечно, а най-накрая той щеше да се разтвори и да се стече на малък ручей и никой никога нямаше да го намери.
А разтворените му молекули щяха да се влеят в океана.
Имаше ли океан на Аврора?
Разбира се, че имаше! Беше по-голям от земните, но пък на полюсите имаше повече лед.
Ех, щеше да отплава към леда и там да замръзне, блестейки на студеното оранжево слънце.
Ръцете му отново докоснаха дърво… мокри ръце… мокро дърво… грохот от гръмотевица… странно, че не видя първо да проблясва светкавица… дали не го беше ударил гръм?
Не чувстваше нищо — освен земята.
Земята беше под него, защото пръстите му се ровеха в студената кал. Извърна глава, за да може да диша. Беше доста удобно. Не се налагаше да върви повече. Можеше да почака. Жискар щеше да го намери.
Изпълни го внезапна сигурност. Жискар щеше да го намери, защото…
Не, беше забравил „защото“. За втори път забравяше нещо. Преди да заспи онзи път… Едно и също нещо ли беше забравил и двата пъти?… Едно и също нещо?…
Нямаше значение.
Всичко щеше да се оправи… да се оп…
Бейли лежеше, сам и в безсъзнание в дъжда под едно дърво, докато бурята наоколо вилнееше.
16
ОТНОВО ГЛАДИА
66.
По-късно, при една равносметка на времето, щеше да се окаже, че Бейли е бил в безсъзнание не по-малко от десет и не повече от двадесет минути.
Сега обаче му се струваше, че това може да е продължавало от нула до безкрайност. Някакъв глас стигна до неговото съзнание. Бейли не чуваше думите, които се изговаряха, чуваше само гласа. Зачуди се, защо той му се струва толкова странен, но разреши проблема, след като с удоволствие констатира, че гласът е женски.
Към него се спуснаха ръце, подхванаха го и го повдигнаха. Една ръка — неговата — увисна. Главата му се отпусна назад.
Бейли направи вял опит да се стегне, но не успя. Пак женският глас.
Той отвори уморено очи. Усети, че му е студено и мокро, но изведнъж проумя, че върху него вече не се излива вода. И не беше тъмно, не съвсем. На слабата светлина Бейли успя да различи лицето на робот.
Позна го. „Жискар“ — прошепна той, а после си спомни за бурята и бягството. Жискар беше дошъл първи; намерил го беше преди другите роботи.
Бейли самодоволно си помисли: „Знаех си, че ще стане така.“
Той отпусна отново клепачи и усети, че се движи бързо и леко — макар и съвсем определено — неравномерно, което означаваше, че го носеше някой, който вървеше. После спряха и последва бавно нагласяне, докато в крайна сметка Бейли се озова изтегнат върху нещо доста топло и удобно. Знаеше, че това е седалка на кола, покрита вероятно с платнище. Не се запита откъде го знае.