Тогава ти ми каза: „Гладиа, моля те, трябва да седна.“ О, Илайджа, това беше най-прекрасното нещо, което можеше да ми кажеш.
Бейли усети, че се изчервява.
— Тогава се притесних ужасно. Такова самопризнание за собствената ми слабост.
— Точно това исках. Подивях от желание. Накарах те да си легнеш и дойдох при теб — и за първи път в живота си аз давах. Не взимах нищо. Магията на Джендър се развали, защото аз вече знаех, че и с него не е било достатъчно. Трябва да да взимаш и да даваш, и двете. Илайджа, остани с мен.
Бейли поклати глава.
— Гладиа, дори и да разкъсам сърцето си на две, това няма да промени нещата. Не мога да остана на Аврора. Трябва да се върна на Земята. Ти не можеш да дойдеш на Земята.
— Илайджа, ами ако мога да дойда на Земята?
— Защо говориш такива глупости? Дори и да можеше, аз ще остарея бързо и скоро няма да съм ти нужен повече. След двадесет години, тридесет най-много, ще съм един старец — вероятно мъртъв, — докато ти ще си останеш за векове такава, каквато си сега.
— Но точно това имам предвид, Илайджа. На Земята ще хвана вашите болести и също ще остарея бързо.
— Не мисля, че би искала. Освен това, старостта не е болест. Ти просто ще се разболееш много бързо и ще умреш. Гладиа, можеш да си намериш друг мъж.
— Аврорианец? — презрително възкликна тя.
— Можеш да им покажеш. Сега, след като знаеш как да взимаш и да даваш, покажи им на тях как да правят и двете неща.
— Ако им покажа, дали ще се научат?
— Някои — да. Сигурно някои ще се научат. Имаш толкова много време да намериш някой, който ще може да се научи. Има… („Не“ — помисли си той, — „не е разумно да споменавам Гремионис в този момент, но може би ако той дойде при нея — не толкова вежливо и малко по-решително…“)
Гладиа изглеждаше замислена.
— Възможно ли е? — После погледна Бейли със сиво-сините си, влажни очи — О, Илайджа, спомняш ли си изобщо нещо от онова, което се случи снощи?
— Трябва да призная — отвърна й Бейли с известна тъга, — че някои моменти отчайващо ми се губят.
— Ако си спомняше, нямаше да искаш да ме оставиш.
— Аз и така не искам да те оставя, Гладиа. Но просто трябва.
— А след това — не спираше тя — ти изглеждаше толкова спокоен и щастлив, толкова отпочинал. Аз лежах сгушена в рамото ти и чувах как отначало сърцето ти биеше силно, после все по-бавно и по-бавно… освен когато се изправи така ненадейно. Спомняш ли си?
Бейли се втрещи, отдръпна се назад и я изгледа с див поглед.
— Не, не си го спомням. Какво искаш да кажеш? Какво съм направил?
— Казах ти. Изведнъж се изправи.
— Да, но какво още? — Сърцето му биеше също толкова силно, колкото трябва да е било по време на снощния секс. Три пъти го беше спохождало нещо, което приличаше на истината, но първите два пъти той беше абсолютно сам. Третият път обаче, последната вечер, Гладиа е била с него. Имал е свидетел.
— Нищо друго, наистина — отвърна Гладиа. — Аз те попитах: „Какво има, Илайджа?“, но ти не ми обърна внимание. Ти каза: „Хванах го. Хванах го.“ Не говореше ясно и очите ти бяха мътни. Беше малко страховито.
— Само това ли казах? Йосафате, Гладиа! Нищо друго ли не казах?
Гладиа се намръщи.
— Не си спомням. После ти си легна и аз казах: „Не се плаши, Илайджа. Не се плаши. Сега си в безопасност.“ Погалих те, а ти се отпусна и заспа — и хъркаше. — Никога дотогава не бях чувала някой да хърка, но изглежда това ще да е било — ако съдя по описанията. — Мисълта очевидно я забавляваше.
— Чуй ме, Гладиа — настоя Бейли. — Какво съм казал? „Хванах го. Хванах го.“ Не казах ли какво съм хванал?
Тя отново се намръщи.
— Не. Не си спомням… Чакай, каза нещо много тихо. Каза: „Той беше пръв.“
— „Той беше пръв“. Това ли съм казал?
— Да. Реших, че искаш да кажеш, че Жискар е дошъл преди другите роботи, че се мъчиш да преодолееш страха си от отвличането, че си спомняш за времето, прекарано насред бурята. Да! Затова те погалих и ти казах „Не се плаши, Илайджа. Сега си в безопасност“, докато ти не се успокои.
— „Той беше пръв.“ „Той беше пръв.“ Сега вече няма да го забравя. Гладиа, благодаря ти за снощи. Благодаря ти, че сега разговаря с мен.
— Толкова ли е важно, че си казал, че Жискар те е намерил първи? — попита Гладиа. — Така беше. Знаеш това.
— Не може да е това, Гладиа. Трябва да е нещо, което не знам, но за което съм се сетил едва когато съзнанието ми е било изцяло освободено.
— Но тогава какво означава то?
— Не съм сигурен, но щом съм го казал, трябва да означава нещо. И имам на разположение около един час, за да разбера. — Той се изправи. — Трябва да тръгвам вече.