— Тогава нека това не се превърне в един от онези спомени, които пречат на твоето щастие — отвърна Бейли. — Приеми Гремионис и накарай него да се почувства щастлив — и остави той да направи теб щастлива. И не забравяй, нищо не пречи да ми изпращаш писма. Между Аврора и Земята има хиперпоща.
— Няма да забравя, Илайджа. И ти ще ми пишеш, нали?
— Ще ти пиша, Гладиа.
Последва мълчание, след което те неохотно се разделиха. Гладиа остана да стои в средата на стаята. Когато той спря на вратата и се обърна, тя все още стоеше там и леко се усмихваше. Устните му изписаха във въздуха: Сбогом. И понеже мърдаха беззвучно — иначе никога не би могъл да го изрече, — Бейли добави моя любов.
Нейните устни също се раздвижиха: Сбогом, моя най-скъпа любов.
Той се обърна и излезе. Знаеше, че никога повече нямаше да я види в осезаем вид, никога повече нямаше да я докосне.
83.
Мина известно време, преди Илайджа да се насили да мисли върху проблема, който все още стоеше пред него. Беше извървял мълчаливо може би около половината път между имението на Фастълф, когато спря и вдигна ръката си.
Наблюдателният Жискар се приближи моментално до него.
— Колко време имам преди да тръгна за космодрума, Жискар? — попита Бейли.
— Три часа и десет минути, сър.
Бейли помисли малко.
— Бих искал да отида до онова дърво, да седна с гръб към него и да прекарам известно време сам. И с теб, разбира се, но далеч от други човешки същества.
— На открито, сър? — Гласът на робота не можеше да изрази учудване или шок, но Бейли имаше чувството, че ако Жискар беше човек, думите му биха изразили подобни чувства.
— Да — отвърна Бейли. — Трябва да си помисля, а след снощи спокоен ден като този — слънчев, безоблачен, мек — едва ли крие опасности. Ще се прибера, ако ме хване агорафобията. Е, ще дойдеш ли с мен?
— Да, сър.
— Добре. — Бейли тръгна. Стигнаха до дървото и той предпазливо докосна дънера му, после загледа пръста си, който изобщо не се беше изцапал. След като се увери, че няма да се измърси ако се облегне, Бейли огледа земята, после внимателно седна и облегна гръб на дървото. Не беше удобно като облегалка на стол, но пък имаше миротворно (странно, все пак) въздействие, каквото Бейли едва ли би изпитал затворен в някоя стая.
Жискар остана прав.
— Няма ли и ти да седнеш? — попита Бейли.
— Чувствам се прекрасно и прав, сър.
— Знам, Жискар, но ще мога да мисля по-добре, ако не се налага да гледам нагоре към теб.
— Ако седна, не бих могъл да ви охранявам толкова ефективно от евентуално нараняване, сър.
— И това знам, Жискар, но за момента не виждам реална опасност. Мисията ми приключи, проблемът е разрешен, положението на д-р Фастълф е гарантирано. Можеш да рискуваш да седнеш и аз ти заповядвам да го направиш.
Жискар седна веднага, с лице към Бейли, но погледът му продължи да се стрелка насам-натам и той остана нащрек.
Бейли погледна небето през листата на дървото, заслуша се в прошумоляването на насекомите и в ненадейното обаждане на някаква птичка, забеляза неравномерност наблизо в тревата, което можеше да означава, че оттам е минала животинка, и отново си помисли, колко странно спокойно беше всичко наоколо и колко различно беше това спокойствие от Градския шум. Това беше тихо спокойствие, без припряност — едно отдалечено спокойствие.
За първи път Бейли смътно усети, какво би накарало човек да предпочете откритото пространство пред Града. С изненада установи, че е благодарен за преживяното на Аврора и за бурята преди всичко, защото сега знаеше, че ще е в състояние да напусне Земята и да посрещне условията на която и да била чужда планета, където биха се заселили той и Бен — а може би и Джеси.
— Снощи, в мрака на бурята — каза той, — се чудех дали бих могъл да видя спътника на Аврора, ако не бяха облаците. Нали има спътник, ако паметта не ме лъже?
— Всъщност те са два, сър. По-големият е Титонус, но всъщност той е толкова малък, че се вижда само като една умерено ярка звезда. По-малкият въобще не се вижда с невъоръжено око и се нарича просто Титонус II, ако изобщо стане дума за него.
— Благодаря. И ти благодаря също, Жискар, че ме спаси снощи. — Бейли погледна робота. — Не знам как точно да ти се отблагодаря.
— Въобще няма нужда да ми благодарите. Просто следвах предписанията на Първия закон. Нямах избор.
— И все пак, навярно ти дължа живота си. Важно е да знаеш, че си давам сметка за това. А сега, Жискар, какво трябва да направя?