— Колега Илайджа, вече ви обясних, че ви държим тук в интерес на собствената ви безопасност.
Бейли поклати глава с явно отвращение.
— Мислих по въпроса и ти казвам, че това са глупости. Като се имат предвид всичките тези ограничения, които ми се поставят, и трудностите да разбера каквото и да било по отношение на Аврора, моите шансове да оправя тая бъркотия изглеждат толкова малки, че не мисля някой, който е с всичкия си, да си направи труда да ме спре. Дори и да го направят, защо да нападат мен? Защо да не саботират кораба? Ако си въобразяваме, че имаме работа с някакви отчаяни бандити, тогава нито корабът, нито хората в него, нито ти и Жискар, нито аз, разбира се, бихме им се сторили прекалено висока цена.
— В интерес на истината, това беше отчетено, колега Илайджа. Корабът беше внимателно прегледан и всеки един признак на саботаж щеше да бъде открит.
— Сигурен ли си? Сто процента?
— За такива неща не може да има абсолютна сигурност. Жискар и аз, обаче, се задоволихме с мисълта, че тази сигурност е доста голяма и че рискът от опасност е минимален.
— Ами ако грешите?
Нещо като малко подобие на спазъм премина през лицето на Данил, сякаш го бяха накарали да се замисли над нещо, което пречеше на гладката работа на позитронните връзки в неговия мозък.
— Но ние не сме сгрешили — възрази той.
— Няма гаранция. Предстои ни кацане, а това сигурно ще е най-опасният момент. Всъщност, при това положение дори няма да е необходимо да се саботира корабът. Лично за мен опасността сега е най-голяма — именно сега. Не мога да се крия в тази стая, ако трябва да стъпя на Аврора. Ще трябва да мина през кораба и така ще попадна в обсега на останалите. Взели ли сте мерки за безопасното ни приземяване? (Той издребняваше — и се нахвърляше излишно върху Данил от яд, че го държаха толкова дълго време затворен — а също и заради накърненото си достойнство в момента, когато припадна.)
Но Данил спокойно отвърна:
— Взели сме, колега Илайджа. И по една случайност, вече кацнахме. Сега стоим върху повърхността на Аврора.
За миг Бейли се обърка. Оглеждаше се дивашки, но разбира се не виждаше нищо друго, освен заобикалящата го стая. Не беше усетил, нито чул нищо от онова, което му описа Данил. Нито ускорението, нито горещината, нито свистенето на въздуха. Или Данил нарочно беше повдигнал наново въпроса за неговата безопасност, за да е сигурен, че Бейли няма да мисли за други обезпокоителни и по-маловажни неща.
— Все пак, остава въпросът с измъкването от кораба — не отстъпваше Бейли. — Как ще стане това, без да бъда изложен на евентуално нападение?
Данил се приближи към една от стените и докосна някакво място върху нея. Стената рязко се разцепи на две и двете половини се раздалечиха. Бейли гледаше в един дълъг цилиндър — в един тунел.
В този момент Жискар влезе в стаята от срещуположната страна.
— Сър — каза той, — тримата ще се придвижим през изходния тунел. Отвън той се охранява от други. В отсрещния край на тунела ви чака д-р Фастълф.
— Взели сме всички предпазни мерки — отбеляза Данил.
— Извинявай, Данил — измърмори Бейли, — Жискар.
Той прекрачи мрачно тунела. Всяка ново усилие за осигуряване на предпазни мерки засилваше увереността му в тяхната необходимост.
Бейли не се смяташе за страхливец, но сега се намираше на чужда планета, без да знае, кой му е приятел, и кой — враг. Без да има нещо познато, на което да се осланя (с изключение, разбира се, на Данил). В критични моменти, помисли си той и потрепери, няма да има стени, които да го стоплят и зад които да се отпусне.
4
ФАСТЪЛФ
14.
Д-р Хан Фастълф наистина го чакаше — и се усмихваше. Беше висок, слаб, със светло-кестенява, не много гъста коса и, разбира се, пак тези негови уши. Бейли беше запомнил именно тях. Бяха огромни и щръкнали встрани. Придаваха му малко смехотворен вид и предразполагаха. По-скоро ушите, отколкото посрещането на Фастълф, накараха Бейли да се усмихне.
Бейли се зачуди, дали аврорианската медицина не беше напреднала и в областта на козметичната пластична хирургия. Но всъщност, може би Фастълф си харесваше ушите, както впрочем те харесваха и на Бейли (за голяма негова изненада). Едно лице, което те кара да се усмихнеш, си имаше своите преимущества.
Може би Фастълф държеше да се харесва от пръв поглед. Или пък намираше за удобно да бъде подценяван? Или просто различен?
— Детектив Илайджа Бейли — обърна се той към Бейли. — Помня ви добре, макар упорито да си представях, че в лицето приличате на онзи актьор, който играеше вашата роля.