— Всички те са традиционни земни ястия — отвърна Бейли. — които съществуват в истинския си вид само в древната Земна литература.
— Не са съвсем обичайни за Аврора, но не смятах, че има смисъл да ви натрапвам нашето схващане за изискан обяд, който представлява разнообразни аврориански храни и специалитети. Човек трябва да е свикнал с вкуса им.
Той стана.
— Моля, последвайте ме, мистър Бейли. Ще бъдем само двамата и няма да се придържаме към церемониите, или да се отдаваме на излишни обедни ритуали.
— Благодаря — отвърна Бейли. — Ще приема това като израз на любезност. Прогонвах скуката от пътуването с доста интензивно гледане на материали, свързани с Аврора, и знам, че подобаващата учтивост изисква едно церемониално ядене, което би ме стъписало.
— Няма от какво да се стъписвате.
— Не може ли да нарушим церемониалността дори дотам, че да обсъдим деловите неща по време на яденето, д-р Фастълф? — добави Бейли. — Не трябва да губя излишно време.
— Привърженик съм на такава гледна точка. Наистина ще говорим по работа и предполагам, че мога да разчитам на вас да не споменавате пред никого за това отклонение от добрия тон. Не бих искал да бъда зачеркнат от списъка на изисканото общество — той се захили. — Въпреки, че не би трябвало да се смея. Няма на какво да се смея. Загубата на време може да се окаже нещо повече от едно обикновено неудобство. Тя може лесно да се окаже фатална.
16.
Стаята, от която Бейли излезе, беше скромна: няколко стола, ракла с чекмеджета, нещо като пиано, но с медни клапи вместо клавиши, и няколко абстрактни платна на стените, които проблясваха. Подът беше гладък, на шахматни фигури в няколко нюанса на кафявото. Вероятно беше направен така, че да наподобява дървен, и въпреки, че блестеше като току-що излъскан, не беше хлъзгав.
Трапезарията, макар и със същия под, не приличаше по нищо останало на предишното помещение. Представляваше дълга правоъгълна стая и беше претрупана с украси. В нея имаше шест огромни квадратни маси, които очевидно бяха модулни и можеха да се подреждат по различен начин. Покрай една от по-късите стени имаше барче, където проблясваха бутилки с разнообразни цветове. Зад тях имаше криво огледало, което удължаваше стаята сякаш до безкрайност. В отсрещната стена имаше четири ниши, във всяка от които чакаше по един робот.
Двете по-дълги стени представляваха мозайки, чиито цветове непрекъснато се меняха. Едната изобразяваше сцена от повърхността на планета, но Бейли не можа да разбере дали от Аврора, или от някой друг свят, или дали не беше изцяло плод на нечие въображение. В единия край се виждаше житно поле (или нещо такова), изпъстрено със сложна селскостопанска техника, която се управляваше само от роботи. По протежението на стената към другия й край се появяваха разпръсната жилищни постройки, които в края оформяха нещо, което Бейли прие за аврориански вариант на Град.
Другата по-дълга стена беше астрономическа. Синьо-бяла планета, осветена от далечно слънце, отразяваше светлината така, че дори и съвсем отблизо, човек не можеше да се отърве от впечатлението, че тя бавно се върти. Звездите, които я заобикаляха — някои по-бледи, други по-ярки, — изглеждаха също така, сякаш променяха разположението си. Но щом погледът срещнеше някоя по-малка група, звездите в нея като че ли застиваха неподвижно.
Бейли намираше всичко това смущаващо и отблъскващо.
— Нещо като творение на изкуството, мистър Бейли — поясни Фастълф. — Прекалено скъпо, за да си струва, но Фаня настоя да го купим. Фаня е сегашната ми партньорка.
— Тя ще се присъедини ли към нас, д-р Фастълф?
— Не, мистър Бейли. Както казах, само ние двамата. Помолих я да остане в нейната част от къщата, докато вие сте тук. Не искам да я посвещавам в проблема, който стои пред нас. Надявам се. че ме разбирате?
— Да, естествено.
— Елате. Моля, заповядайте на масата.
Една от масите беше отрупана с чинии, чаши и още някакви сложни съдове, някои от които не бяха познати на Бейли. В центъра имаше висок, конусообразен цилиндър, който изглеждаше като гигантска фигура за шах, изработена от сив скален материал.
Докато сядаше, Бейли не можа да се стърпи и се пресегна да го пипне с пръст.
Фастълф се усмихна.
— Това е солница за подправки. Лесно се борави с нея. Може да се укаже видът на желаната измежду дузина подправки, както и точното количество, с което трябва да се наръси дадена порция ястие. Добрият тон изисква, обаче, човек да вземе солницата в ръце и да изпълни поредица от доста сложни завъртания с нея. Сами по себе си, те не са от значение, но това минава за много модно и се цени високо от аврорианците като израз на грацията и изискаността, с които следва да се поднася яденето. Като по-млад, можех с палеца и двата си пръста да направя тройно завъртане на солницата и да поръся със сол при удара й в дланта ми. Ако сега пробвам да го направя, бих рискувал да размажа главата на госта си. Мисля, че не бихте имали нищо против да не се опитвам.