Нямаше кой знае каква възможност да ги разучи, защото те изчезнаха в миг. Бейли остана да се чуди, дали в действителност са били там, или така му се беше сторило, защото е очаквал да ги види.
Докато вратата се затваряше, стаята притъмня, защото нямаше прозорец. Щом вратата се затвори плътно, стаята отново се освети, но нищо от онова, което Бейли беше мернал в началото, не се върна на мястото си. Беше ден и той се намираше на открито — или поне така изглеждаше.
Над него имаше небе, из което сновяха облаци, но прекалено подредено, за да бъдат истински. Отвсякъде го заобикаляше зеленина, която беше също толкова строго подредена.
Бейли почувства познатото свиване в стомаха, което се случваше винаги, щом излезеше на открито — но той не беше на открито. Беше влезнал в стая без прозорци. Сигурно беше някакъв номер от осветлението.
Той погледна право пред себе си и бавно плъзна крака напред. Протегна ръце. Бавно. Взираше се усилено. Ръцете му докоснаха гладка стена. Той я проследи в двете посоки. Докосна онова, което беше видял, че е мивка, и като следваше с поглед ръцете си, успя най-накрая да я види слабо, слабо зад непреодолимо натрапващата се светлина.
Намери чучура, но от него не потече вода. Проследи извивката му назад, но не намери нищо, което би могло да бъде еквивалент на познатите кранове, които да регулират водата. Напипа продълговата плочка, чиято грапавост я открояваше от стената. Пръстите му се плъзнаха върху нея и той пробва леко да я натисне. Изведнъж зеленината, простираща се отвъд плоскостта, върху която Бейли напипваше стената, се раздели от ручей. Той шумно се спускаше от една височинка към краката му.
Бейли отскочи назад с панически рефлекс, но водата спря, преди да стигне краката му. Не спря да тече, но не стигна до пода. Той протегна ръка. Не беше вода, а светлинна илюзия на вода. Не си измокри ръката и не почувства нищо. Но очите му упорито отхвърляха доказателството. Те виждаха вода.
Бейли проследи ручея нагоре и най-накрая стигна до нещо, което беше вода — една по-малка струя, която излизаше от чучура. Беше студена.
Пръстите му напипаха отново плочката и той опита да я натисне на различни места. Температурата бързо започна да се повишава. В крайна сметка, Бейли успя да налучка мястото, откъдето се задаваше подходяща температура.
Не намери сапун. Започна неохотно да търка ръце под струята, която приличаше на планински извор и заплашваше да го измокри от главата до петите. В действителност това не се случваше. Механизмът като че ли отгатна мислите му, или по-скоро се управляваше от потриването на ръцете, защото водата започна да става сапунена. В изворът, който Бейли виждаше/не виждаше, се появиха мехурчета и пяна.
Все така неохотно, Бейли се наведе над мивката и затърка лице със сапунената вода. Брадата му беше набола, но без предварителни инструкции, той едва ли щеше да се оправи с бръснача.
Накрая свърши миенето и ръцете му увиснаха безпомощно под водата. Как да спре сапуна? Не се наложи да се чуди дълго. Ръцете му, които вече не се търкаха една в друга, нито потриваха лицето, сами контролираха това. Водата се избистри и сапунът се отми от ръцете му. Бейли наплиска лицето си, без да го търка, и изплакна и него. Без визуална подкрепа и с несръчността на непривикнал човек, беше успял добре да накисне ризата си.
Кърпа? Салфетки?
Бейли отстъпи със затворени очи, като държеше главата си протегната напред, за да избегне капането върху без друго мокрите си дрехи. Отстъпването назад беше очевидно ключовото действие и той усети топлия полъх на въздушна струя. Подложи лицето си, после и ръцете.
Отвори очи и видя, че изворът вече го нямаше. Не можа да напипа с ръце и истинската вода.
Топката в стомаха му отдавна се беше превърнала в раздразнение. Даваше си напълно сметка, че на всяка планета това помещение изглежда по различен начин, но в случая абсурдната симулация на открито пространство му се виждаше прекалена.
На Земята, Личната представляваше огромно обществено помещение, само за единия или другия пол, с отделни кабинки за лично ползване. Всеки човек разполагаше с ключ за една от тях. На Солария, към Личната водеше тесен коридор, който се намираше в единия край на къщата, като че ли соларианците държаха по този начин помещението да не се взима за част от техния дом. И на двете планети, обаче, макар и толкова различни във всяко едно отношение, Личните си бяха строго определени и предназначението на всичко в тях не можеше да се сбърка. Тогава за какво им беше притрябвало тук, на Аврора, тази ужасно несвързана и недодялана преструвка, която маскираше всичко в помещението?