24.
Най-сетне Гладиа вдигна поглед с изражението на малко момиченце върху лицето си.
— Как си, Илайджа? Как се чувстваш? — тихо попита тя.
— Достатъчно добре, Гладиа.
— Д-р Фастълф каза, че ще те доведе през ливадите и че ще се погрижи да изпиташ предварително най-лошото.
— Нима? И защо? За да се забавлява ли?
— Не, Илайджа. Казах му как си реагирал на откритото пространство. Спомняш ли си, когато изгуби съзнание и падна в езерото?
Илайджа поклати отривисто глава. Не можеше да отрече нито факта, нито пък че не си го спомня, но не му се нравеше, че тя заговори за това.
— Вече не е съвсем така — рязко отсече той. — Имам напредък.
— Но д-р Фастълф каза, че ще ти направи един малък тест. Добре ли мина?
— Достатъчно добре. Не припаднах.
Той си спомни епизода на борда на кораба, когато наближаваха Аврора, и леко скръцна със зъби. Това беше съвсем друго и нямаше нужда да го обсъждат.
— Как да те наричам тук? — смени нарочно темата Бейли. — Как да се обръщам към теб?
— Ти ме наричаш Гладиа.
— Може би не е прието. Бих могъл да ти казвам мисис Делмар, но може би имаш…
Тя пое задъхано въздух и остро го прекъсна:
— Не съм използвала това име, откакто дойдох тук. Моля те да не го използваш и ти.
— Как те наричат аврорианците в такъв случай?
— Казват ми Гладиа Солария, но само за да подчертаят, че съм чужденка. Не държа и на това. Аз съм просто Гладиа. Едно име. Не е аврорианско и се съмнявам, че може да се повтаря на тази планета, така че то стига. Аз ще продължа да те наричам Илайджа, ако нямаш нищо против.
— Нямам нищо против.
— Бих искала да ти поднеса чай — каза Гладиа.
Прозвуча като твърдение и Бейли кимна.
— Не знаех, че космолитите пият чай — отбеляза той.
— Не е като чая на Земята. Това е растителен екстракт, съвсем приятен, но не се счита за вреден по никакъв начин. Наричаме го чай.
Тя вдигна ръка и Бейли забеляза, че ръкавът й беше здраво вързан за китката, откъдето продължаваха тънки ръкавици с цвят на кожата. Значи продължаваше да излага минимална част от повърхността на своето тяло в негово присъствие. Все така свеждаше до минимум опасността от зараза.
За момент ръката й остана във въздуха, а след още една-две секунди се появи робот с поднос. Очевидно беше още по-примитивен и от Жискар, но подреди чашите за чай, малките сандвичи и сладките, с размера на хапка, с плавни движения. Наля чая по начин, който се доближаваше до грацията.
— Как постигащ това, Гладиа? — полюбопитства Бейли.
— Кое, Илайджа?
— Вдигаш ръката си всеки път, когато искаш нещо, и роботите винаги знаят какво е то. Този как разбра, че искаш да сервира чая?
— Не е трудно. Когато вдигам ръка, тя смущава слабо електромагнитно поле, което се поддържа непрекъснато в стаята. Малки разлики в положението на ръката и пръстите ми смущават полето по различен начин и роботите интерпретират тези смущения като нареждания. Използвам го само за прости нареждания: Ела тук! Донеси чай! и така нататък.
— Не съм забелязал д-р Фастълф да използва такава система в имението си.
— Всъщност тя не е аврорианска. Това е системата ни на Солария и аз съм свикнала с нея. Пък и винаги пия чай по това време. Борграф го очаква.
— Това ли е Борграф? — Бейли се вгледа с интерес в робота, като си даде сметка, че преди малко само го беше мернал. Привикването бързо пораждаше безразличие. Още няколко дена и нямаше въобще да забелязва роботите. Щяха да сноват около него незабележими и домашната работа щеше да изглежда, че се върши от само себе си.
Той, обаче, не искаше да не ги забелязва. Искаше да ги няма въобще.
— Гладиа, — рече Бейли, — искам да остана насаме с теб. Дори без роботите. Жискар, отиди при Данил. Можеш да охраняваш оттам.
— Да, сър — отвърна Жискар, внезапно оживял и проговорил при произнасянето на своето име.
Гладиа като че ли донякъде се развесели.
— Вие, земляните, сте толкова странни. Знам, че имате роботи на Земята, но изглежда не знаете, как да се държите с тях. Вие излайвате заповедите си, като че ли те са глухи.
Тя се обърна към Борграф и тихо му каза:
— Борграф, никой от вас да не влиза в стаята, докато не ви извикам. Не ни прекъсвайте по никакъв повод, освен при ясна и неотложна нужда от спешен случай.
— Да, госпожо — отвърна Борграф.
Той отстъпи, хвърли поглед към масата, като че ли проверяваше, дали не е пропуснал нещо, обърна се и излезе от стаята.
Бейли се развесели на свой ред. Гласът на Гладиа беше прозвучал меко, но тонът й беше също толкова категоричен, както на старшината, когато се обръща към новобранец. Но защо пък трябваше да се учудва? Отдавна беше разбрал, че е далеч по-просто да виждаш чуждите кусури, отколкото своите собствени.