— Какво друго може да накара един човек да направи нещо, освен това, че по една или друга причина, той е принуден да го направи?
— Значи, след като си разбрала какво е оргазъм, никога не си почувствала необходимост да го направиш наисти… с аврорианците?
— Щяха да са незадоволителен заместител. Исках само Джендър. Сега разбираш ли, какво съм изгубила?
Лицето на Бейли, което беше придобило естествено мрачен вид, стана сериозно.
— Разбирам, Гладиа — отвърна той. — Ако преди съм ти причинил болка, моля те да ми простиш, защото тогава не си давах напълно сметка.
Тя обаче се разрида. Бейли чакаше, без да може да каже нищо повече, без да може да се сети за някакъв разумен начин, по който да я утеши.
Накрая тя отърси глаза и изтри очи с опакото на ръката си. После прошепна:
— Има ли още нещо?
Бейли каза с извинителна нотка в гласа си:
— Още няколко въпроса на друга тема и няма да те тормозя повече. — После предпазливо добави — Засега.
— За какво става дума? — Гладиа изглеждаше много уморена.
— Знаеш ли, че има хора, които смятат, че д-р Фастълф е виновен за убийството на Джендър?
— Да.
— Знаеш ли, че самият д-р Фастълф признава, че само той разбира достатъчно, за да убие Джендър по начина, по който това е направено?
— Да. Скъпият доктор ми каза.
— Добре тогава, Гладиа смяташ ли, че д-р Фастълф е убил Джендър?
Тя рязко изправи глава и го изгледа сърдито.
— Разбира се, че не. Защо да го прави? Първо на първо, Джендър беше негов робот и той много се грижеше за него. Не познаваш скъпия доктор така, както аз, Илайджа. Той е толкова деликатен човек, който не би сторил зло никому и който никога не би сторил зло на един робот. Да си мислиш, че е способен да убие някого, е все едно да си мислиш, че камъните падат към небето.
— Нямам повече въпроси, Гладиа. Единственото друго нещо, заради което съм тук в момента, е да видя Джендър — или каквото е останало от Джендър, — ако ми позволиш.
Тя отново се изпълни с подозрение и стана враждебна.
— Защо? Защо!
— Гладиа! Моля те! Не мисля, че от това ще има някаква полза, но трябва да го видя и да се убедя, че това е така. Ще се опитам да не направя нищо, с което да накърня твоите чувства.
Гладиа се изправи. Дрехите й, които не представляваха нищо повече от една плътно прилепнала рокля, не бяха черни (както щеше да е на Земята). Бяха в някакъв убит цвят, който нямаше никакъв блясък. Без да е кой знае какъв познавач на модата, Бейли си помисли, колко добре се подчертаваше с него скръбта й.
— Ела с мен — прошепна Гладиа.
26.
Бейли последва Гладиа през няколко стаи, чиито стени излъчваха бледо сияние. Веднъж или два пъти долови бегло движение, което реши, че бяха бързо отдалечаващите се роботи, на които им беше наредено да не пречат.
Минаха през едно антре, после изкачиха един етаж по някакви стълби и влезнаха в малка стая. Част от едната й стена блестеше така, че изглеждаше, сякаш там има прожектор.
В стаята имаше койка и стол — и никакви други мебели.
— Това беше неговата стая — каза Гладиа. После, като че ли отгатнала мислите на Бейли, продължи — Той нямаше нужда от нищо повече. Оставях го сам толкова дълго, колкото можех — понякога за цял един ден. Не исках никога да ми омръзне. — Тя поклати глава. — Сега бих искала да съм оставала с него всяка една секунда. Не знаех, че времето ни е толкова малко. Ето го.
Джендър лежеше на койката и Бейли мрачно го изгледа. Роботът беше покрит с някаква гладка, блестяща материя. Светлината от стената беше насочена към главата на Джендър — отпусната с почти нечовешко спокойствие. Очите му бяха широко отворени, но мътни и без блясък. Наистина приличаше толкова много на Данил, че притеснението на Гладиа от неговото присъствие беше съвсем оправдано. Вратът и рамената на Джендър се показваха над завивката.
— Д-р Фастълф прегледа ли го? — попита Бейли.
— Да, изцяло. В отчаянието си отидох при него и ако го беше видял, как хукна насам, колко угрижен беше, каква болка, каква… каква паника го обзе, никога не би си помислил, че той е виновен за случилото се. Нищо не можа да направи.
— Съблечен ли е?
— Да. Д-р Фастълф трябваше да го съблече, за да го прегледа обстойно. Нямаше смисъл да го обличам пак.
— Ще ми позволиш ли да дръпна завивката, Гладиа?
— Трябва ли?
— Не искам после да се обвинявам, че съм пропуснал нещо очевидно.
— Какво толкова можеш да видиш, което д-р Фастълф да не е видял?
— Нищо, Гладиа, но трябва да знам, че няма какво да видя. Моля те, съдействай ми.