— Е, и?
— Помолих роботът да й предаде, че Жискар ще ви придружи. Тя не го е виждала от години и сметнах, че така ще я подмамя да се срещне с вас.
— Но, предполагам, че не успяхте.
— Не успях.
— Тогава ще трябва да измислим нещо друго. Трябва да има начин да я накараме да се срещне с мен.
Фастълф каза:
— Може би ще ви хрумне нещо. След няколко минути ще я видите по триизмерния канал и ще разполагате с пет минути да я убедите, че трябва да ви види лично.
— Пет минути! Какво мога да направя за пет минути?
— Не знам. В края на краищата, по-добре това, отколкото нищо.
35.
Петнадесет минути по-късно, Бейли стоеше пред тримерния екран, готов да се срещне с Василия Фастълф.
Д-р Фастълф беше излезнал, след като каза със суха усмивка, че в негово присъствие дъщеря му сигурно щеше да е по-малко отстъпчива. Данил също го нямаше. Само Жискар беше останал да прави компания на Бейли.
— Тримерният канал на д-р Василия е настроен за приемане — каза Жискар. — Готов ли сте, сър?
— Толкова, колкото бих могъл да бъда — отвърна мрачно Бейли. Беше отказал да седне, като смяташе, че прав ще изглежда по-внушително. (Колко ли внушителен можеше да изглежда един землянин?)
Екранът се освети, докато останалата част от стаята притъмняваше, и на него се появи жена. Отначало не беше много но фокус. Тя стоеше с лице към него, а дясната й ръка се подпираше на лабораторна маса, отрупана с диаграми. (Без съмнение, тя също имаше намерение да изглежда внушително.)
С нагласянето на фокуса, краищата на екрана се размиха и образът на Василия (ако това беше тя) стана по-плътен и изглеждаше вече тримерен. Тя стоеше в стаята с илюзията за пълна реалност, като изключим това, че подредбата на помещението, в което се намираше тя, не пасваше на подредбата в стаята на Бейли. Преходът от едната към другата обстановка беше много рязък.
Василия носеше тъмно-кафява пола, която постепенно преминаваше в два широки полупрозрачни крачола, така че краката й, от средата на бедрата надолу, смътно се виждаха. Блузата беше плътно по нея и без ръкави. Ръцете й оставаха голи до раменте. Имаше голямо деколте, а светло русата й коса се спускаше на твърди къдрици.
Нямаше и следа от откритите черти на своя баща, нито от неговите огромни уши. Бейли можеше само да предполага, че майка й е била доста красива и че Василия е имала късмет при комбинирането на гените.
Тя беше ниска и Бейли забеляза нейната удивителна прилика в чертите на лицето с Гладиа, макар че изражението й беше много по-студено и белязано от силна индивидуалност.
— Вие ли сте землянинът, който е дошъл да реши проблема на моя баща? — запита остро Василия.
— Да, д-р Фастълф — отвърна Бейли също толкова лаконично.
— Можете да ме наричате д-р Василия. Не желая да ме бъркат с баща ми.
— Д-р Василия, трябва да разговарям с вас лице в лице за един разумно дълъг период от време.
— Без съмнение ви се иска. Разбира се, вие сте землянин и следователно сте сигурен източник на зараза.
— Подложиха ме на медицинска обработка и съм напълно безопасен. Вашият баща беше плътно с мен цял един ден.
— Баща ми се преструва на идеалист и от време на време се налага да върши глупости, за да поддържа тази представа. Няма да му подражавам.
— Мисля, че не му желаете злото. Ще му навредите, ако откажете да ме видите.
— Губите си времето. Няма да се срещна с вас, освен по този начин, а половината време, което ви бях определила, вече изтече. Ако желаете, може да спрем дотук, щом разговорът не ви задоволява.
— Жискар е тук, д-р Василия, и би искал настоятелно да ви помоли да ме приемете.
Жискар пристъпи към обсега на предаване.
— Добро утро, Литъл Мис — поздрави той с приглушен глас.
За момент Василия изглеждаше объркана, а когато заговори отново, гласът й звучеше малко по-меко.
— Радвам се да те видя, Жискар, и бих се срещнала с теб, когато пожелаеш, но не бих се срещнала с този землянин, дори и по твое настояване.
— В такъв случай — намеси се Бейли, като в отчаянието си прибягна до единственото нещо, с което разполагаше, — ще трябва да оглася случая със Сантирикс Гремионис, без да мога да го обсъдя с вас.
Очите на Василия се разшириха, а ръката й върху масата се повдигна и сви в юмрук.
— Какво имате предвид с този Гремионис?
— Само, че е един хубав млад мъж, който ви познава добре. Да продължавам ли своята работа нататък, без да чуя, какво имате да ми кажете вие?
— Още сега мога да ви кажа, че…
— Не — прекъсна я Бейли с повишен тон. — Няма да ми кажете нищо, докато не се срещна с вас лице в лице.