Не стига, че беше град, ами на всичкото отгоре и най-големият. Бейли се огледа от двете страни.
— Бях останал с впечатлението, че именията на Фастълф и Гладиа се намират в покрайнините на Еос. Мислех си, че вече сме минали очертанията на града.
— Съвсем не, колега Илайджа. Преминаваме през центъра. До края на града има още седем километра, а нашата крайна цел се намира на още четиридесет километра по-нататък.
— Центърът на града? Не виждам никакви здания.
— Те не са построени така, че да се виждат от пътя, но ако се вгледате между дърветата, може да забележите едно от тях. Това е имението на Фуад Лаборд, известен писател.
— Всички ли имения познаваш на външен вид?
— Те са въведени в паметта ми — тържествено поясни Данил.
— Няма движение по пътя. Защо?
— На дълги разстояния се пътува с въздушни автомобили или с коли на магнитна възглавница. Тримерните контакти…
— На Солария го наричат видеовръзка — прекъсна го Бейли.
— Тук също — в неофициални разговори, но ТВК е по-официалното наименование. По този начин се общува най-често. В крайна сметка, аврорианците обичат да ходят пеша и е съвсем естествено да извървят няколко километра, когато си ходят на гости, или отиват на делова среща, за която времето не е от първостепенно значение.
— А ние сме тръгнали за място, което се намира твърде далече, за да вървим пеша, но и твърде близо, за да вземем въздушен автомобил. Тримерна връзка не искаме, така че използваме наземна кола.
— По-точно аеромобил, колега Илайджа, но предполагам, че това спада към наземните коли.
— За колко време ще стигнем до имението на Василия?
— Скоро, колега Илайджа. Тя живее в Института по роботика, както вероятно вече знаете.
Последва кратко мълчание, което Бейли наруши пръв:
— Струва ми се, че към хоризонта се заоблачава.
Жискар преодоля един завой с висока скорост, при което аеромобилът се наклони под ъгъл от някакви си тридесет градуса. Бейли простена и се вкопчи в Данил, който преметна лявата си ръка през рамената на Бейли и го стисна като в менгеме между двете си ръце. Бейли бавно изпусна дъх, след като аеромобилът се изправи.
— Да — каза Данил, — тези облаци ще доведат до валежи по-късно през деня, както казаха в прогнозата.
Бейли се намръщи. Дъждът го беше сварвал веднъж — веднъж — по време на неговата експериментална работа в полята на Земята. Все едно, че беше застанал под студен душ заедно с дрехите. За момент беше изпитал неописуема паника, после беше разбрал, че няма кранове, откъдето да спре водата. Тя щеше да се излива отгоре до безкрайност! После всички се втурнаха да бягат, а той бягаше заедно с тях, устремен към сухия и управляем Град.
Но сега се намираше на Аврора и нямаше представа какво се прави, когато вали дъжд. Нито пък имаше Град, където да се скрие. Да бяга към най-близкото имение? Дали посрещаха бегълците от дъжда с добре дошли?
Последва още един малък завой и Жискар каза:
— Сър, намираме се на паркинга е Института по Роботика. Вече може да слезем и да посетим имението, което е във владение на д-р Василия на територията на Института.
Бейли кимна. Пътешествието беше отнело средно между петнадесет и двадесет минути (земно време, доколкото Бейли можеше да прецени) и той беше доволен, че е свършило.
— Искам да науча нещо за дъщерята на д-р Фастълф — каза Бейли доста задъхано, — преди да се срещна с нея. Ти не си я познавал, нали, Данил?
— По времето, когато бях създаден — отвърна Данил, — д-р Фастълф и неговата дъщеря бяха вече разделени от доста време. Никога не съм я виждал.
— Но колкото до теб, Жискар, вие двамата сте се познавали твърде добре. Не е ли така?
— Така е, сър — безстрастно потвърди Жискар.
— И сте се харесвали?
— Мисля, сър — поясни Жискар, — че на дъщерята на д-р Фастълф й беше приятно да сме заедно.
— А на теб?
Жискар като че ли подбираше думите си.
— Това предизвиква такова усещане в мен, което, мисля, човешките същества имат предвид, като казват, че им е приятно да бъдат в компанията на някое друго човешко същество.
— Но най-вече в компанията на Василия, струва ми се. Прав ли съм?
— Нейното задоволство от това, че сме заедно, сър — отвърна Жискар, — стимулираше онези позитронни потенциали, които предизвикват в мен действия, равносилни на действията, предизвикани от задоволството в човешките същества. Или поне така ми беше обяснено веднъж от д-р Фастълф.
— Защо Василия е напуснала баща си? — попита ненадейно Бейли.
Жискар не отговори.
Бейли натърти с резкия заповеднически тон на един землянин, който се обръща към робот: