— Не, разминаването е сравнително маловажно. Съществува по-дълбок конфликт.
Бейли отново изчака и отново тя не добави нищо към своята забележка. Той не смяташе, че е безопасно да дава воля на яда си и тихо, почти риторично, зададе въпроса:
— Какъв е този по-дълбок конфликт?
В гласа на Василия изплува още по-ясна нотка на забавление. Това смекчи донякъде чертите на лицето й и в един миг, тя заприлича още повече на Гладиа.
— Предполагам, че не бихте се досетили, ако не ви бъде обяснено.
— И поради това ви питам, д-р Василия.
— Добре тогава, чувала съм, че земляните не живеят дълго. Не се заблуждавам, нали?
Бейли сви рамене.
— Някои от нас доживяват и до сто години, земно време. — Той помисли малко. — Може би около сто и тридесет метрични години.
— Вие на колко сте години?
— Четиридесет и пет стандартни, шестдесет метрични.
— Аз съм на шестдесет и шест метрични. Предполагам, че ще съм жива още поне три метрични века — ако се пазя.
Бейли разпери широко ръце.
— Моите поздравления.
— Има недостатъци.
— Тази сутрин ми казаха, че за три или четири века, има вероятност да се натрупат много, много загуби.
— Боя се, че е така — продължи Василия. — Но освен това, има вероятност да се натрупат и много, много придобивки. Като цяло нещата се балансират.
— Какви са тогава недостатъците?
— Вие, разбира се, не сте учен.
— Аз съм детектив — полицай, ако предпочитате.
— Но вероятно познавате някои учени от вашата планета.
— Срещал съм някои — предпазливо отвърна Бейли.
— Знаете ли как работят те? Чували сме, че на Земята те се кооперират по необходимост. В най-добрия случай, имат на разположение половин век от своя кратък живот за активна работа. По-малко от седем метрични декади. За това време не може да се постигне много.
— Някои от нашите учени са постигнали доста много за значително по-кратко време.
— Защото са се възползвали от откритията на другите преди тях и са напредвали благодарение на своето умение да ползват съвременните чужди открития. Не е ли така?
— Разбира се. Съществува научна общност, където всеки внася своя дял в пространството и времето.
— Точно така. Иначе нищо не би се получило. Всеки учен, който разбира нищожната вероятност да постигне абсолютно сам нещо значително, е принуден да се присъедини към тази общност. Той не може да не се включи в играта. По този начин се напредва изключително много — далеч повече, отколкото ако не съществуваше подобна система.
— На Аврора и останалите Външни светове положението не е ли същото? — запита Бейли.
— На теория е така; на практика — не толкова. В едно дългоживущо общество принудата е много по-малка. Учените тук имат на разположение три или три и половина века, в които да се посветят на даден проблем, така че възниква въпросът, дали един отделен човек не може да постигне значителен напредък сам. Става възможно обсебването от нещо като интелектуална алчност — искаш да постигнеш нещо сам, да придобиеш собственост върху определена страна от прогреса, да искаш да видиш как общият напредък се забавя — много повече, отколкото да дадеш онова, което смяташ, че принадлежи само на теб. И в резултат, общият напредък във Външните светове се забавя до такава степен, че става трудно да се изпревари работата, извършвана на Земята, въпреки нашите огромни преимущества.
— Предполагам, че не бихте ми разказали всичко това, ако не трябва да разбирам, че д-р Хан Фастълф се държи именно по този начин.
— Определено го прави. Именно неговите теоретични разработки в областта на позитронния мозък направиха възможно съществуването на хуманоидния робот. Той ги използва, за да конструира — с помощта на покойния д-р Сартън — вашия приятел-робот Данил. Но не е публикувал съществените моменти от своята теория, нито пък ги е предоставял на някой друг. Така той — и единствено той — държи ключовете към производството на хуманоидни роботи.
Бейли сви вежди.
— А Институтът по роботика е посветен на кооперирането между учените?
— Точно така. Този Институт се състои от над стотина водещи роботици на различна възраст, с различни постижения и умения. Надяваме се да изградим филиали и на останалите планети и по този начин да създадем междузвездна асоциация. Всички ние сме решили да споделяме своите индивидуални открития или разработки и да ги влагаме в един общ фонд. Правим го доброволно за общото благо, както вие, земляните, сте принудени да правите поради своето кратко време на живот. Д-р Хан Фастълф, обаче, не желае да прави така. Убедена съм, че си го представяте като благороден идеалист и аврориански патриот. Но той не би вложил своята лична интелектуална собственост — за каквато я смята той — в общия фонд. Следователно, не ни иска и нас. А понеже той признава правото на лична собственост върху научните открития, ние, от своя страна, също не го искаме. Мисля, че взаимната антипатия не представлява повече мистерия за вас.