Това беше знаме, което не беше виждал от детството си, само че тогава то имаше четири златни меча: по един за Брейдън, Киърън, Локлан и Юън. Сега мечът за родения втори беше в черно, символизирайки смъртта на Киърън.
Сърцето му заби при гледката и той веднага разпозна дребната фигура върху гърба на коня му.
Беше Каледония… гордостта на хората си, носеща неговите доспехи и развяваща знамето на Макалистър.
Тя спря точно извън малката горичка и свали неудобния шлем. Пъхайки го под ръката си, Кали се намръщи към Хенри, с което можеше да накара всяка опърничава жена да й завиди.
— Поздравления — каза гордо тя, повтаряйки точно думите на Син, когато беше излязъл, да се срещне с краля. — Хенри Плантагенет, крал на Англия. Аз съм Каледония, съпруга на Син Макалистър, водач на клана Макнийли и дойдох, за да изискам съпруга си от вашите грижи.
Рицарите й се присмяха. Но не и Син. Любовта му към нея го заля, и ако можеше, щеше да изтича при нея и да й покаже колко много я обича в този момент.
Кали изви царствено вежда, когато Хенри също се засмя.
— Какъв е смисълът на това? — попита кралят.
Кичури от косата й с цвят на мед се развяха от вятъра.
— Смисълът? Всъщност е прост. Или ще освободите съпруга ми, или никой от вас няма да стигне цял до Англия.
Хенри се подсмихна арогантно на заплахата й.
— И какво може да направи обикновено момиче?
Кали се усмихна студено.
— Беше ми разказано от баща ми, за света Мери от Арагон, която без чужда помощ повалила цялата сарацинска армия с нищо повече от вярата си в бог. Той също говореше за древна келтска кралица наречена Будика, която съборила Рим на колене и изгорила Лондон до основи. Той често казваше, че жените са много по-смъртоносни като враг от някой мъж, защото мъжете се водят от разума си, а жените от сърцата си. Може да спорите и да спечелите срещу нечий разум, но не и срещу нечие сърце.
Хенри се прозя неискрено, сякаш думите й го отегчаваха.
— Нямаме време за това, жено. Сега ни остави.
— Може би не се изразявам достатъчно ясно. — Тя изсвири рязко. Самата гора около тях сякаш оживя, когато мъж след мъж излязоха и се наредиха в кръг около тях.
На лицето на Син се появи усмивка, когато разпозна мъжете.
Сигурно имаше над сто и четиридесет шотландци и от двата клана — Макнийли и Макалистър, които стояха готови да го защитят.
Никога в живота си не се беше надявал някой мъж да застане на негова страна… да не говорим за цяла армия.
Той се усмихна, когато видя братята си да стоят с Дърмът от лявата страна на Кали.
Младеж на петнадесет изтича до Кали и тя му подаде знамето.
— Както може да видите сте леко превъзхождани числено. Ако не освободите съпруга ми, тогава не ми оставяте друг избор, освен да направя най-големия ви син щастлив човек тази вечер, когато научи, че е наследил короната ви.
Лицето на Хенри стана червено от гняв, докато вилнееше след проявената от нея дързост. Не се случваше много често някой да бъде по-добър от него, и Син знаеше, че никоя жена никога не го беше смущавала. Дори Елинор.
— Искате да обявите война заради него? — възмутено попита Хенри.
Тя не се поколеба с отговора си.
— Да. А вие?
Син затвори очи, когато чу най-прекрасните думи в живота си. Тя, която не вярваше в нищо друго, освен в мира, желаеше да се бори заради него. Можеше да умре щастливо като знаеше това.
Все пак, не можеше да й позволи да го направи. Хенри нямаше да се спре, преди да унищожи нея и клана й. Кралската репутация беше всичко, което имаше, а ако Хенри изгубеше това…
— Кали — каза Син и изчака, докато погледът й срещна неговия. — Благодаря ти, но не можеш да направиш това. Не можеш да започнеш война заради мен. Не струвам толкова.
— Струваш всичко за мен.
Той не можеше да диша, когато чу тези прекрасни думи. Скъпи светци, как му се искаше да я прекъсне и да целуне тези пълни устни, които имаха вкуса на рая.
— Благодаря на бог за чувствата, които изпитваш към мен, но трябва да помислиш. Погледни лицата около теб. Това е твоето семейство.
— Както и ти.
Син се обърна и видя Фрейзър да стои с изваден меч на няколко крачки от него. Когато мъжът проговори, Син беше зашеметен от думите му.
— Ти си Макнийли и никой не взема един от нас, без да покоси всички.
— Да! — ревът на клана беше оглушителен.
— Ти си и Макалистър — добави Локлан. — Роден, отгледан и отраснал.
Сълзи напълниха очите на Син. Никога не беше очаквал нещо подобно на това. Никога.