Той трепна под пръстите й, сякаш тя беше някоя пепелянка.
— Ще заздравее — каза й.
— Някои рани не заздравяват, милорд — отвърна Кали и сърцето я заболя за него. Не можеше да си представи, че някоя майка би била по-жестока с детето си от това, на което току-що бе станала свидетел. Само можеше да предполага какви други жестокости му бе причинявала през годините.
Нищо чудно, че беше отказал да говори за майка си миналата нощ, когато го попита за нея.
Син погледна към Хенри, после се обърна и закрачи обратно по коридора към параклиса.
Кали го последва, с краля на крачка зад нея.
Когато съпругът й стигна до параклиса, свещеникът хвърли един поглед върху разгневеното му лице и побърза да напусне помещението.
Без да му обръща внимание, Син грабна брачните им документи от мястото, на което бяха оставени, за да изсъхне мастилото и тръгна към огъня в камината.
Хенри бързо препречи пътя му.
— Какво правиш?
Яростта върху лицето на Син бе ужасяваща.
— Искам този брак да се анулира. Веднага.
— Син… — гласът на краля натежаваше от предупреждение.
— Дръпни се, Хенри.
Кали затаи дъх. Никога не го беше виждала такъв. Това беше мъжът, който действително би могъл да убие някого в съня му. Беше студен. Вледеняващ. Очите му бяха изпълнени с необуздана агония.
— Само посмей да изгориш тези документи и ще наредя да те оковат във вериги.
Син му отправи суров и насмешлив поглед.
— Мислиш ли, че на мен ми пука? Ако се опитваш да ме сплашиш, ще се наложи да свършиш по-добра работа.
— Оставете ни — нареди Хенри на останалите.
Стражите му се поколебаха.
— Веднага! — изрева кралят.
Те напуснаха, но Кали не отиде по-далеч от затворената врата. Хвърли поглед на стража, който извърна смутено лице, след което притисна ухо до вратата, за да чуе какво става вътре.
Секунда по-късно, мъжът направи същото.
— Дай ми документите, Син.
Рицарят не помръдна. Не можеше. Всички в голямата зала вярваха, че е убил собствения си брат. Всички, включително Кали. Не би трябвало да го е грижа какво мисли тя, но въпреки това го интересуваше. Интересуваше го до степен, която го плашеше.
— Защо го направи?
Хенри сви рамене.
— Трябваше да бъде сторено. Роджър беше пречка, която нито един от нас не можеше да си позволи.
Колко пъти беше чувал тези думи? Колко пъти беше убивал за Хенри? В действителност, беше чудо, че не му бяха наредили на него да убие Роджър.
— Няма да бъда женен за жена, която вярва, че съм способен да прережа гърлото на собствения си брат.
— И защо не? Не може да се каже, че не си извършвал и по-лоши неща през живота си. Помниш ли как те наричаха сарацините? Малек ин Олюм. Ангелът на смъртта. Винаги си бил най-добър точно в това.
Син трепна при думите на Хенри. Колко глупаво от негова страна дори да се надява, че може да започне начисто с Каледония и да живее кротък, нормален живот. Никога не би могъл да избяга от миналото си. От всички неща, които бе сторил, за да оцелее.
Взря се в документите в ръцете си и видя подписа си под този на Кали. Изящният й, елегантен почерк бе в ярък контраст със собствените му несръчни опити.
Тя бе изтъкана от такава доброта и любезност. Всичко у нея беше красиво, а той не беше нищо повече от едно зло. Противно същество. Белязано бездушно чудовище, неспособно на друго, освен разрушение.
Малек ин Олюм. Наименованието отекна в ушите му. Дори сега можеше да чуе как се смеят господарите му, докато го обучават. Тогава бе имал много имена. Беше извършил престъпления, които му се искаше да може да зарови в най-затънтените ъгълчета на ума си. Не заслужаваше втори шанс в живота. И беше дяволски сигурен, че не заслужава толкова добра и мила жена като Кали.
Само дявол като Хенри би решил да ги свърже един с друг.
През болката на спомените, зърна образа на топлата й усмивка. Дочу красотата на смеха й.
Тя го вълнуваше до степен, която не разбираше.
— Сега — заговори кралят, протягайки ръка, — ми дай документите.
Син се поколеба. Но накрая осъзна, че му ги подава, противно на волята си.
Хенри изпусна въздишка на облекчение, докато прибираше листата в кожената торбичка върху олтара.
— Аз съм твой приятел, Син. Знаеш го. Ако не бях аз, щеше да умреш сам-самичък в Утремер, без дори да си бил сред свои.
Сред свои. Странно, Син се чувстваше като чужденец в Англия, както когато живееше сред сарацинските племена, които го бяха купували и продавали.
Кралят втъкна торбичката под мишница.
— Защо те е грижа какво си мисли девойчето, така или иначе?
Рицарят хвърли кръвнишки поглед на Хенри, за да му покаже, че е преминал границата.