Син гледаше естествения начин, по който Кали обгръщаше детето и сърцето го заболя. Дишайки тежко, той огледа голямата зала. Беше толкова странно да се върне след всичките тези години.
Не можеше да си спомни времето, когато беше окован пред същото това огнище, докато Харолд злонамерено го биеше по редица причини. В онези дни залата беше мрачна и тъмна.
Сега тя беше боядисана и приветлива. Едва я разпозна. Дори подиумът с господарската трапеза бе преместен другаде.
И все пак, той познаваше това място. Почувства обърканите спомени, напомнящи миналото. Болезнени, горчиви спомени, с които беше прекарал целия си живот, опитвайки се да ги погребе.
Дрейвън сложи ръка на рамото му.
Син инстинктивно понечи да я отдръпне, но се насили да издържи. Имаше много неща в Дрейвън, които му напомняха за Харолд. Същата тъмна коса, същите черти и височина. Единствената разлика бяха очите. Тези на Харолд имаха жесток кафяв цвят, докато при Дрейвън преобладаваше светлосиньото като очите на майка му.
— Трудно е да се прогонят призраците на миналото, нали?
Син кимна.
— Изумен съм, че можеш да живееш тук.
— В интерес на истината, аз само съществувах тук, докато жена ми не ми се нахвърли.
— Нахвърлила ти се е?
Дрейвън се засмя.
— Нямаш представа каква тигрица живее в това ангелско тяло.
Син погледна към Кали, която излъчваше спокойствие и щастие, като самата Мадона. Да, изглежда могат да бъдат доста заблуждаващи.
Дрейвън му предложи чаша вино, но все още не можеше да срещне погледа му за по-дълго време. Син знаеше защо. Той никога нямаше да забрави деня, в който се бяха видели за последен път.
Топлината на Утремер беше изгаряща. Едва четиринайсетгодишен, Син беше оръженосец на Харолд в продължение на повече от четири години. Старият граф искаше да се помири с бога и да убие няколко сарацини, затова подготви рицарите, сина и оръженосеца си и се отправи към Йерусалим.
Пътуването беше трудно. Двама от рицарите починаха по път и още трима бяха убити в битка. Последните рицари на Харолд починаха от болест само ден преди бандит да открадне всичките му пари.
Без пукната пара, старият граф стана търговец на роби. Един мъж искаше да купи Дрейвън, въпреки че беше две години по-млад от Син. Но Дрейвън беше по-добре охранен и с далеч по-малко белези.
— Няма да вземете сина ми — беше изръмжал Харолд. — Можете да купите само този.
Харолд бе блъснал зашеметения Син в ръцете на мъжа, където беше проверен по най-груб и студен начин. Пазариха се за повече, отколкото струваше и в крайна сметка бе продаден на цена по-ниска от разходите за една добра нощувка.
Когато робовладелците бяха дошли при него с оковите, Син се бори с всички сили. Но това не беше достатъчно. Докато го отвеждаха и старецът плащаше на Харолд, Син беше видял внезапното облекчение по момчешкото лице на Дрейвън, че баща му не го беше продал вместо него.
Син прочисти гърлото си, пропъждайки спомените.
— Аз не те виня, знаеш го, нали?
Вината бе изписана на лицето на Дрейвън.
— Трябваше да направя нещо.
— Какво да направиш?
— Да се боря с него. Да протестирам. Не знам — въздъхна дълбоко другият мъж. — Нещо.
— Дрейвън, ти беше на дванадесет години. Умираше от глад и страх. Ако беше помръднал, той щеше да те набие или да продаде и теб. Честно, всичко е наред.
И двамата знаеха, че лъже. Колкото и лош да беше Харолд, бе светец в сравнение със сарацина, който бе купил Син.
За известно време наблюдаваха жените и разговаряха за незначителни неща. Не след дълго се отпуснаха и си спомниха момчетата, които бяха някога. Съзаклятници, които създаваха неприятности и поразии.
Присъединиха към дамите и с помощта на Саймън преразказаха някои от пикантните си истории.
— Казаха ми, че никой не може да те победи с оръжие — подразни Дрейвън Син, докато вторият се облягаше на огнището.
— Дочух същото и за теб.
Саймън изпъшка.
— Милостиви Боже, не отново.
— Какво, Саймън? — попита Емили.
Зет й поклати глава.
— Дами, подгответе се.
— За какво? — намръщи се Кали.
— Двама победители в битка.
Кали се засмя, докато Син не проговори отново.
— Мога да те надвия.
Дрейвън изсумтя.
— Едва ли. Само в най-смелите ти мечти. Но, от друга страна, мога да те накарам да плачеш като момиче.
— Ха! Никога.
— Мислиш, че не мога?
— Знам, че не можеш.
— Тогава се облечи и да се срещнем отвън.
— Дрейвън! — въздъхна Емили тежко. — Не са пътували чак дотук през целия този път, за да дойдат и още с влизането им, ти да пожелаеш да се биеш с лорд Син.