Кали остави кофата встрани и се върна да седне до него.
— Искам да те опозная, Син. Мисля, че опознаването ти, ще бъде най-прекрасното нещо.
Той отмести поглед встрани, за да вземе гъбата и после започна да търка крака си.
— Наистина няма нищо за мен, което да си струва да знаеш.
Тя хвана лицето му в ръцете си и го обърна, докато не срещна погледа му.
— Какво са ти направили, за да те накарат да се затвориш толкова много в себе си?
Син не отговори. Не можеше. Беше прекарал целия си живот в старание да погребе тези спомени, опитвайки се да не гледа към миналото. Той просто съществуваше. Това беше всичко, което знаеше.
Кали въздъхна уморено.
— Остави ме отново, нали? Винаги мога да позная. Очите ти стават тъжни и студени.
Тя се изправи на крака.
— Много добре, ще те оставя на мира. Но знай, че един ден ще открия сърцето, което си погребал далеч от света.
— А какво ще направиш с него, ако го намериш?
— Ще се погрижа да е в безопасност и ще го пазя от болката, която го е смазала.
Сърцето му заби в отговор на изречените от нея думи.
— Милейди, този орган не знае нищо за любовта или добротата. Дори и да го намериш, уверявам те, че ще бъде доста безполезно за теб.
— Може би да, а може би не. Така или иначе, възнамерявам да разбера.
Силата й не преставаше да го удивлява.
Кали тръгна към леглото и издърпа роклята над главата си. Цялото тяло на Син пламна при вида на голия й силует. По-лошото бе, че го дари с пищна гледка, докато се качваше на леглото.
В този момент всичко, което можеше да направи, бе да не се присъедини към нея. Да не се втурне към леглото, за да я обърне по гръб и да се наслади на тялото й.
Езикът му гореше от желание за устните й, за гърдите й. Би било чисто блаженство да увие тялото си около нейното. Чисто блаженство да бъде неин съпруг тази нощ.
Но не би могъл да го направи. Тя го приемаше сега, но нещата щяха да се променят, когато достигнат дома й. Нейните планинци нямаше да изтърпят един английски рицар сред тях.
Дори кланът на братята му не беше в състояние да го направи. Беше останал с Макалистър за кратко, след сватбата на Брейдън и Маги, докато излекува изгарянията си. И макар, че всички бяха спокойни и сърдечни, той все още виждаше начина, по който слугите и селяните страняха от него. Начинът, по който никой не искаше да прекара повече от миг в негово присъствие.
Дори й мащехата му, Айлийн, беше хладно любезна с него по време на престоя му. Нито веднъж не срещна погледа му. Разбира се, студената й отчужденост беше най-голямото доказателство за презрението и отвращението, което беше показвала през детските му години. Въпреки всичко, той отказваше да остане там, където беше нежелан.
Трябваше да сложи край на това в двора на Хенри.
Син отново погледна към леглото, където жена му чакаше, а стомахът му се сви. Никой не го беше пожелавал преди Каледония.
Ако той поискаше, тя щеше да му се отдаде.
А желаеше да я има. Толкова много, че изгаряше от копнеж.
Недей да го причиняваш нито на нея, нито на себе си. Напусни, Син.
Нищо добро нямаше да излезе от това да познае рая, когато не можеше да остане в него. Беше научил този урок още в началото на живота си. Спомените за щастието само щяха да забиват шиповете си по-дълбоко.
А той бе достатъчно наранен.
Кали затаи дъх в нервно очакване, когато чу съпругът си да напуска ваната. Сега щеше да дойде при нея, беше сигурна в това.
Докато мъжете се биеха отвън по-рано, Емили й бе разказала много за това колко упорито се е борил Дрейвън срещу любовта, която тя му е предлагала.
Кали доби кураж и надежда. Щом Емили беше склонила упоритият си съпруг да я приеме, може би все пак имаше шанс за нея и Син.
Може би.
Поне си мислеше така, докато не чу Син да пристъпва по пода и да излиза през вратата.
Засегната, тя се претърколи, за да се увери, че е чула правилно.
Да, беше. Съпругът й бе напуснал стаята.
Скръцвайки със зъби от безсилие, тя остана да лежи там и остави болката от отхвърлянето да я залее.
Добре тогава, щом не я искаше, така да бъде. Нямаше да лежи тук и да страда. Беше направила своето предложение и той го бе отхвърлил.
Син не се беше възползвал от нея. Добре. Тя щеше да си бъде у дома до няколко дни и после можеше да направи това, което и той — да се преструва, че не съществува. Добре. Чудесно.
Щом той искаше това, щеше да му го даде.
И все пак, дори докато гневът й отекваше силно в главата й, имаше една малка част от нея, която копнееше за същия брак като на родителите й. Този вид брак, който Морна беше имала с бащата на Кали. Този, който Емили споделяше с Дрейвън, изпълнен с любов и уважение.