— Знаеш ли — каза Саймън зад гърба му, — не съм се чувствал толкова презрян от последния път, когато отидох в Париж.
— Казах ти да си останеш вкъщи.
— Няма съмнение, че ми се искаше да те бях послушал. — Саймън прочисти гърлото си. Когато заговори отново, беше с дълбок, подигравателен тон: — О, Саймън, толкова се радвам, че дойде. Представи си, да бях тук само с Кали и Джейми, единствените приятелски настроени към мен. — Рицарят промени гласа си и се върна към нормалния си тон. — Не мисли за това, Син. Удоволствието е мое, наистина. За това са приятелите.
Син спря на стълбите и се обърна към него с развеселен поглед.
— Приключи ли вече?
— Не съвсем, защо?
Син поклати глава и се засмя.
— Прав си, Саймън. Благодаря ти, че дойде.
Саймън се хвърли срещу каменната стена, а на лицето му беше изписан шок и ужас.
— Кали, бързо да се прикрием. Замъкът е обречен. Син ми каза „благодаря“. Краят на земята наближава. — Той се прекръсти и продължи. — Света Дево, бъди милостива.
Кали се засмя, докато Син го гледаше гневно.
— Ти си такъв палячо — каза той. — Трябвало е да станеш шут вместо рицар.
— Вярно е, но шутове не получават възможността да носят меч. Лично аз харесвам моя. Знаеш ли, целият образ на рицар наистина кара дамите да ме желаят. Не, че някоя ме е пожелавала наскоро, тъй като съм бил само в компанията на омъжени жени, но винаги има надежда.
Саймън замълча и се намръщи.
— О, чакай, аз съм в Шотландия, където ние, англичаните сме мразени. Проклятие, шансовете ми с жените просто паднаха до нулата — въздъхна той драматично. — Нямаше ли един манастир на няколко левги назад? Може би трябва да отида да дам клетва и да си спестя неудобството от подигравките.
Кали се засмя още по-силно.
— О, Саймън. Аз, например, съм много щастлива, че сме заедно. Ще трябва просто да ви научим да носите карирана пола и да говорите малко келтски.
Саймън прочисти гърлото си и прошепна на Син достатъчно силно, така че Кали да го чуе:
— Вярно ли е, че мъжете не носят нищо под полите?
— Да.
Той потръпна и срещна погледа й.
— Ще си запазя бричове и за напред, ако същото важи и за теб.
— Изборът е твой — отвърна Кали и отвори вратата към стаята на Саймън.
Рицарят влезе вътре и я затвори, а Син последва съпругата си по коридора към нейните покои.
Той спря на прага, докато оглеждаше приятната стая. Голямото легло бе застлано с бургундско червена вълнена покривка и топли одеяла, а дюшекът бе покрит с кожи. Имаше елегантно издълбан пътнически сандък под прозореца от розово стъкло, а отгоре беше подредена колекция от кукли. Стените около тях бяха изрисувани в светлосини и бели успокояващи геометрични мотиви.
Чувстваше се странно, влизайки тук. Сякаш се натрапваше в нещо много лично.
— Няма ли да влезеш? — попита Кали.
Син се принуди да прекрачи прага, но все още не можеше да спре усещането, че не би трябвало да е тук с нея.
Той остави дисагите си до сандъка и разкопча колана на меча си.
Кали наблюдаваше твърдостта, с която се движеше. Беше толкова предпазлив и студен. Тя копнееше за забавния Син, който бе зърнала в Лондон и за много кратко време на стълбите със Саймън.
Сгъна завивките, така че той да може да почине, в случай, че имаше нужда.
— Искаш ли да наредя да ти приготвят вана?
— Не. Просто ще почина за малко.
Тя пристъпи по-близо до него.
— Добре ли си?
— Добре съм.
Кали се протегна, за да докосне лицето му и част от нея очакваше от него да улови ръката й.
Той не го направи.
Син знаеше, че трябва да се отдръпне, но успокоението на ръката й върху кожата му, го държеше неподвижен. През целия си живот винаги е живял в недружелюбна среда, заобиколен от хора, които го мразеха. Нямаше нищо ново в тази ситуация. Нищо друго, освен приятелството, което тя и Саймън му предлагаха.
За първи път, откакто се помнеше, не се чувстваше съвсем сам. И преди да осъзнае какво прави, той наведе глава и улови устните й със своите.
Изстена при вкуса на устата й и сладостта на дъха й. Тя обви ръце около него, притегляйки го още по-близо до топлината си.
Син усети как се отпуска още повече. Искаше я по начин, по който никога не беше искал нещо друго в живота си. Желаеше да я задържи до угасналото си сърце, за да я пази и защитава, но осъзнаваше глупостта на тази мисъл.
Никога не би могъл да подложи жена като нея на ужаса да бъдеш отхвърлен. Хората й бяха част от същността й и те никога нямаше да го приемат.
Ако хората на собствените му братя не можеха да го понасят, то каква надежда трябваше да има за тези непознати? Членовете на клана Макалистър го бяха отгледали като дете. Знаеха, че на практика принадлежи към тях.