Те отстъпиха назад, което позволи на Син да се доближи до центъра на групата. Около него се носеше властната му аура и тя почувства как я побиват тръпки.
Отново бе поразена от това колко малко този смъртоносен рицар й напомня за игривия мъж, който се закачаше с нея в двора в Лондон. Когато Син носеше наметалото си на воин, той бе нещо, от което не можеш да откъснеш поглед и все пак тя предпочиташе онази, закачливата част от него. Онази половина, която можеше да я накара да се смее и да се изпълва с нежност.
Но двете страни на характера му я караха да трепери от желание.
Той отправи хладен, преценяващ поглед към мъжете, които го заобикаляха.
— Искате да се махна оттук? Вземете дванадесет от най-добрите си бойци и да се срещнем навън след три минути. Ако спечеля, всички вие ще правите, каквото ви казвам, а ако вие спечелите, ще си тръгна.
Дейвид изсумтя.
— За какви глупаци ни вземаш? Ние добре знаем, че не трябва да се доверяваме на думата на един сасенах.
Една подигравателна, зла усмивка изкриви устните на Син, докато се отправяше към Дейвид.
— Какво, страхувате се, че не можете да ме победите?
Мъжете изреваха.
— Тези, които са готови да се пробват, да се срещнем отвън — каза Син и небрежно напусна залата през вратата.
Кали хукна след него с разтуптяно от страх сърце.
Дванадесет мъже срещу него? Това беше нелепо! Щяха да го смажат в пясъка.
Пред вратата на площадката, тя го хвана за ръката и го спря.
— Ти луд ли си? Те ще те разкъсат.
Развеселен блясък се появи в тъмните му очи, докато протягаше ръката си, за да обхване лицето й.
— Не, ангел мой, те няма да направят нищо повече, освен да се наранят, докато се опитват.
О, тя можеше да го удуши.
— Трябва ли всичко в теб да е борба?
Погледът му стана блуждаещ и той свали ръката си от бузата й, оставяйки я студена без топлината му.
— Това е всичко, което знам, Кали. Сега стой настрана.
Тя видя мъжете, които излязоха отвън. Сърцето й заблъска още по-яростно. Не искаше той да прави това.
— Астър! — извика тя на чичо си. — Спри ги.
— Не, той отправи предизвикателството и аз ще видя, как го изпълнява.
Преди да успее да протестира повече, дванадесет мъже атакуваха Син. Кали се прекръсти и се сви, тъй като те се спуснаха върху съпруга й и го събориха на земята.
Той се претърколи и скочи на крака и точно когато следващият мъж го нападна, Син го сграбчи за ръката и го преметна, стоварвайки го по гръб.
Зяпнала, тя видя как той съвсем сам накара всичките дванадесет мъже да паднат на земята. Отново и отново. Всеки път, когато някой се нахвърляше върху него, в крайна сметка се озоваваше в краката на Син. Съпругът й нито веднъж не извади оръжие и нито един мъж от клана й не успя да отправи удар към него.
Никога не бе виждала подобно нещо през живота си.
Мъжете от клана продължиха да се бият, но Син отвръщаше на всяко тяхно движение и ги хвърляше в мръсотията.
— Той е дявол! — изръмжа Астър. — Никой човек не може да се бие по този начин.
След няколко минути, всички дванадесет мъже лежаха на земята, задъхани.
— Предавате ли се? — попита Син като огледа падналите. Той дори не се беше задъхал. Единственият признак за борбата му с тях беше прахът върху дрехите му. — Или трябва да продължим?
Мъжете от клана се надигнаха бавно и се спогледаха засрамени. Кали знаеше, че никой не искаше да се признае за победен, но и никой не искаше да се приближи отново до Син.
Единственият, който се обърна към него отново беше Тавиш Мактайни. Не много по-нисък от Син, той беше два пъти по-едър, с мускулести ръце. Мъжът никога преди не беше побеждаван в битка. Той се приближи бавно и спокойно към Син, след което протегна ръка към него.
— Момче, името ми е Тавиш. Беше честна битка и не изпитвам яд. Един ден, бих искал да ми покажеш как го правиш.
Син се втренчи в протегнатата ръка. Това беше жест, който не беше очаквал.
— Ще се радвам да го направя. — Той разтърси ръката на едрия мъж, който му напомняше доста за брат му Юън.
Тавиш кимна, изтупа дрехите си, след това се отдалечи от тях, към портите на замъка.
Другите мъже присвиха устни, докато очите им крещяха шумно за омразата, с която го наблюдаваха.
Син тръгна право към Астър, който го изгледа с открита враждебност, докато останалата част от мъжете се разпръснаха. Келтските им обиди бяха промърморени, но Син чу и разбра всяка една от тях.
Астър дори не се опита да прикрие чувствата си. Така да бъде. Син не се нуждаеше от помощта на стареца, за да намери Нападателя.