Сълзите на Кали се стичаха свободно по лицето й, докато си представяше ужаса, който е представлявал животът му. Никога желан, никога обичан. Нищо чудно, че бе толкова резервиран към нея.
Когато се замисли, осъзна по-лошото, как кланът й бе посрещнал братята му, след начина, по който хората й се бяха отнесли към него и Саймън. Как от своя страна го бе изоставила ранен и сам, за да се погрижи за нуждите на Макалистър.
Син винаги е бил сам.
Господи, пожела си да може да върне времето и да промени този следобед. Бил е отблъскван повече пъти, отколкото някой някога е бил. И тя изпитваше такава болка, заради преживяното от него. Плачеше, заради ужасното отношение, което бе понесъл и в сърцето си знаеше, че никога няма да е в състояние да му позволи да я напусне и да продължи живота си отново сам.
— Син, винаги ще искам да си до мен.
Той се отблъсна от камината, думите й го накара да стисне устни.
— Не ми се подигравай — изръмжа той гневно — Не ми е нужно съжалението ти.
Не, това от което се нуждаеше беше любовта й. Но той беше живял толкова дълго без ничия обич и тя се запита, дали не беше прекалено късно за него. Дали шокът не би бил прекалено силен.
— Не съжаление изпитвам към теб — каза Кали и се пресегна, за да докосне ръката му. За нейна изненада той не се отдръпна. Тя прокара ръката си по бицепса на ненаранената му страна, повдигна я към лицето му и го принуди да я погледне, за да види искреността в очите й.
— Син, ти си моят съпруг, двамата се заклехме пред Бог и аз винаги ще бъда тук, за теб.
Думите й го накараха да преглътне, неспособен да проумее, да повярва, че тя наистина ги мисли. Играеше си с него и той можеше само да предполага, защо иска да му причини това.
Син се втренчи в пода, докато си припомняше случаите в живота си, когато е бил измамен. Времената, когато лежеше пребит от Харолд, мислейки си, че баща му е бил ядосан само когато го отпрати. Вярващ, че ако е послушен и направи всичко, което искат англичаните, ако не ядосва стария граф, той ще му разреши да се прибере у дома, а баща му ще го посрещне с отворени обятия.
В крайна сметка, баща му бе продължил да го пренебрегва. В писмото му до Хенри, дори не бе споменал името му и не го признаваше като свой син. Беше студено и сурово, окончателното отхвърляне, което все още отекваше в сърцето му.
Спомни си жилото на сарацинските камшици, побоите, които бе понесъл по време на обучението си. Единственото нещо, което го поддържаше жив, бе вярата, че ако успее да избяга и да се върне в Англия, всичко ще бъде наред. Народът на майка му, щеше да го приветства.
Но след като Хенри го върна в Лондон, хората му се присмиваха, мразеха го или се страхуваха от него. Отнасяха се към него по-лошо, отколкото към прокажен или еретик. Дори самият бог не можеше да обича някой като него. Осъждането от папата прозвуча в ушите му.
Не, той все още беше онова малко момче, което на Бъдни вечер стоеше пред майка си, а сърцето му бе изпълнено с надежда и копнеж. Какво бе получавал винаги в отговор на глупавите си мечти.
Нищо друго, освен болка и подигравки.
Поради липса на употреба, преди години сърцето му бе изсъхнало и умряло. Ако сега се разкриеше пред Кали, беше сигурен, че тя ще го предаде.
Това беше единственото сигурно нещо в живота му. Единственото, на което можеше да разчита.
Неохотно свали ръката й от лицето си.
— Късно е, трябва да си лягаш.
— Ти къде ще спиш.
— На пода, пред камината.
Устните на Кали потрепериха, докато тя се бореше със сълзите в себе си. Неудовлетвореността й нарасна. Искаше й се да знае начин, по който да достигне до него. Да го накара да повярва в нея, в тях. Но самият той, отново се бе затворил за нея.
Кали го наблюдаваше, докато сваляше ризницата и туниката си. Бронзовите му рамене, блестяха на светлината на огъня. Той взе една кожа от леглото, постави я на пода и легна отгоре й, прегръщайки меча си. Кали отпусна ръце отстрани на тялото си, юмруците й бяха свити и упоритостта му извика желанието й да го удуши.
Какво трябваше да предприеме, за да достигне този мъж.
Момиче, когато се провалиш с печеленето на нечие благоразположение, може би трябва да споделиш свободата му.
Думите на баща й прокънтяха в главата й, давайки й вдъхновението, което й трябваше.
Тя се разсъблече, остана само по тънката долна риза и грабна една възглавница от леглото.
Син слушаше как жена му се движи наоколо и се взираше в огъня. Изпитваше силно желание да се присъедини към нея в леглото. Да я придърпа в ръцете си и най-накрая да получи единственото късче от рая, за което мъж като него можеше да се надява. Но той беше свикнал с несбъднатите мечти.