— Искаш да се пробваш с Маги?
Син хвърли малко хляб към брат си.
— Защо не легнеш да поспиш?
— Ще го направя все някога, но не съм достатъчно пиян.
Син повдигна вежди при думите му. През цялото време, което бе прекарал в Шотландия заедно с братята си, за да се възстанови от изгарянията си, той бе забелязал колко често Юън оставаше до късно и пиеше сам.
— Кажи ми, Локлан знае ли колко пиеш?
— Никой не знае, дори аз.
Син сграбчи ръката на Юън, преди той да отпие още веднъж.
— Може би понякога трябва да се въздържаш.
Юън изръмжа и се отърси от хватката му.
— Не ми пробутвай собствените си съвети, когато не можеш да ги приложиш в живота си.
Син поклати глава, Юън пресуши стомната и стана, за да открие още пиене.
Юън бе повярвал, че Айзабел от клана Кейд го обича. Първоначално се бе бил с Киърън, за да я притежава, до момента, когато почти се бяха избили един друг пред очите й. След това Юън бе отказал да се подчини на баща им и братята им и бе избягал с жената, за да се ожени за нея.
Преди да се оженят обаче Айзабел бе избягала с друг мъж, оставяйки го сам в северната част на Англия. С разбито сърце, той се бе върнал в Шотландия, за да завари семейството си в траур за смъртта на Киърън, който се бе самоубил в деня, когато Юън бе избягал с Айзабел.
Двойният удар, който понесе го бе разрушил.
Юън бе сграбчил този шанс за щастие, и остана огорчен и сам. Живееше в една пещера в хълмовете, където никой не го беше грижа и не забелязваше колко ейл изпива.
Понякога шансът за щастие не си струваше.
Син се втренчи в собствената си чаша. Можеше да преброи приятните си спомени на пръстите на едната си ръка. Щастието винаги му се изплъзваше и би бил глупак, ако мислеше по друг начин.
Сърцето му натежа и той знаеше, че не може да задържи Каледония като своя съпруга. На следващия ден щеше да се концентрира върху откриването на бунтовниците и след това щеше да я напусне.
Вероятно папата щеше да анулира брака им. Мъжът го мразеше достатъчно, за да разтрогне брак, който никога не е трябвало да бъде сключван.
Да, щеше да я освободи. Това беше единствената достойна постъпка, която един недостоен мъж можеше да направи.
Глава 12
До средата на следващата сутрин, Син бе до болка наясно с факта, че може би за първи път в живота си щеше да провали мисията си. Никой от хората на Кали не искаше да говори с него. В момента, в който ги доближеше, те стискаха зъби и бързаха да се отдалечат.
Не че бяха първите, които се отнасяха по този начин към него. Но за да открие виновниците за нападенията, беше необходимо поне да отворят устите си в негово присъствие.
Той седна в залата заедно с братята си и Саймън и докато ядеше, им разказа за сутрешните си премеждия.
— Е — започна Брейдън, — ще помогне, ако облечеш шотландски дрехи. Трудно е да бъдат отзивчиви към един студен, английски рицар.
Локлан замръзна при необмислените, прибързани думи на по-младия си брат. За разлика от Юън и Брейдън, той знаеше причината Син да презира шотландското облекло. В съзнанието си видя баща си, който се завръщаше от панаира в Килагарайгън с еднакви наметала и дрехи за него и синовете си. Брейдън беше още в пелени. Майка му бе увила бебето с наметалото, оцветено в зелено и черно каре, докато Локлан, Киърън и Юън гордо се бяха облекли с цветовете на баща си.
— Ето ги моите момчета — гордо бе заявил баща им, когато ги погледна и разроши косите им.
Локлан се бе усмихвал, докато не бе забелязал Син в ъгъла. Във вълнението си всички бяха забравили за него и както обикновено той се беше оттеглил в сенките, където стоеше мрачно със скръстени върху гърдите му ръце.
Локлан никога нямаше да забрави изражението върху лицето на по-големия си брат, докато Син ги наблюдаваше. Младите му очи бяха пълни със завист и болка.
Локлан се бе обърнал към баща си, за да попита:
— Татко, къде са дрехите на Син?
Баща му не обърна внимание на въпроса му и продължи да си играе с Юън и Киърън. Но младата му майка не беше толкова любезна.
— Шотландските одежди са за хора с истинска шотландска кръв. Не са за такива, в чиито мени тече кръвта на сасенахите.
Дори да живееше вечно, Локлан никога нямаше да проумее жестокостта на майка му към Син. Нито липсата на внимание от страна на баща му.
По-късно същият ден Локлан бе намерил Син сам в стаята му. Седеше на средата на пода, с порязана ръка, докато кръвта му се стичаше в една купа.
Ужасен, Локлан бе изтичал към него и беше покрил раната с парче плат, за да спре кървенето.