— Не вярвам, че това е справедливост — въздъхна тя. — Отчаяните хора извършват отчаяни неща. Знаеш поговорката на баща ни, както и аз. Каквото и да е извършил съпругът ми, направил го е, за да оцелее. Няма да използвам това срещу него. Той е бил изплашено момче.
— Изплашено момче, което е отнело живота на много мъже.
Дърмът беше толкова жесток и осъдителен и тя се питаше, кога се бе променил. Момчето, което си спомняше, беше мило и винаги се придържаше към думите „да оставим неприятностите в миналото“. Но този наполовина развит мъж беше непознат за нея.
— Син е направил грешки — настоя тя.
— Той е извършил престъпления и трябва да плати за тях.
— Ти не си негов съдник.
Дърмънт се втренчи в нея.
— Знаеш ли, живяла си прекалено дълго с англичаните, те са помрачили ума ти и са откраднали сърцето ти.
— Знаеш, че не е вярно.
— Така ли?
О, брат й я разгневяваше все по-силно. Ако скоро не си тръгнеше и двамата щяха да изрекат неща, за които после да съжаляват.
— Дърмът, ти си егоист. Време е да пораснеш и да разбереш, че понякога трябва да се правят компромиси за благополучието на другите.
— Компромис? Говориш за приемането на враг, който баща ни се опитваше да унищожи и загина, докато го правеше.
— Дърмът, моля те бъди разумен. Светът, в който живеем сега е различен. Трябва да…
— Получиш твоя мир — той я погледна презрително. — Но в сърцето си знам, че съм прав и когато умра и срещна татко отново, ще мога да го погледна в очите с чиста съвест. А ти?
Думите му я накараха да трепне.
— Разбира се — отвърна Кали.
Брат й изсумтя презрително.
— Тогава ти пожелавам щастие с лъжите, които изричаш пред себе си — каза той и се отдалечи.
Кали извика след него:
— Кажи на приятелите си бунтовници да бъдат тук тази вечер. Съпругът ми иска да говори с всички мъже от клана.
Дърмът спря и се обърна с иронична усмивка към нея.
— О, ще им кажа. Това е среща, която не бих пропуснал.
Тръпка се спусна по гърба на Кали. Какво щеше да прави с него. Момчето бе изгубило ума си, за да следва другите. От друга страна, винаги е било така. Постоянно оставяше другите да го вкарват в беда. Този път се надяваше да не го поведат към гроба.
В късния следобед, Син се усамоти в стаята си. Не бе казал на братята си, че изпитваше болки в рамото и че не бе спал предишната нощ. Подобно на Юън бе прекарал нощта в залата.
Въздъхна с облекчение, когато установи, че стаята не е изпълнена от жизненото присъствие на съпругата му. Желаеше да остане сам за малко и нищо да не помрачава съзнанието му.
Свали дрехите си и се пъхна в леглото. Трябваше да поспи малко, преди да се срещне с мъжете от клана й. И по някаква мрачна причина, очакваше срещата с нетърпение. Но се нуждаеше от яснота в главата си. Умът му трябваше да е нащрек.
Затваряйки очите си той изпусна дълга, изтощена въздишка.
За негов ужас вратата се отвори. Той замръзна, готов за действие, в случай, че натрапникът бе враг.
Не беше. Долови леките стъпки на Кали, докато прекосяваше стаята, неосъзнаваща присъствието му. Син разтвори съвсем леко очите си, за да я наблюдава. Кали постави прането върху малкото бюро до прозореца. Когато се обърна съзря дрехите му, сгънати на пода, където ги бе оставил. Погледът й се премести от пода към леглото, където той лежеше. Син не помръдна. По някаква причина, не искаше тя да знае, че той я гледа.
Нежна усмивка изви устните й, когато погледна към него. Много тихо, тя спусна кепенците и затъмни стаята за него, след което бавно се приближи до леглото.
Спря до него и постави изящната си, студена ръка върху челото му.
— Имаш треска — тихо прошепна тя. — Искаш ли да повикам лекар?
— Как разбра, че съм буден.
— Не трепна, когато те доближих. Ако спеше, досега вече да съм на пода.
Думите й го разкъсаха.
— Кали, никога няма да те нараня по такъв начин.
Тя се усмихна на казаното и отметна косата от влажното му чело.
— Знам Син, искаш ли лекар?
Той поклати глава.
— Не, просто имам нужда от малко почивка.
Кали зарови ръка в мекотата на косата му.
Изглеждаше почти момчешки, докато лежеше, а бузите му бяха зачервени от треската. Тя погледна към раната в рамото му. Нямаше признаци за инфекция. Изглеждаше така, сякаш заздравява добре, но треската му я обезпокои.
— Повиках всички мъже — каза тя тихо.
— Благодаря ти.
Тя прокара ръка през косата му, надолу по врата и рамото, до дланта му. Задържа я в своята, докато погледът й изучаваше белезите, маркирали плътта му. Ръката му беше толкова груба и мъжествена, силна и способна. И докато я държеше, си спомни как ръцете му бяха докосвали тялото й предишната нощ. Доставиха й удоволствие и едновременно с това я караха да се чувства защитена.