— Така си мислеше той. Откъде разбра?
— Заради начина, по който те гледаше.
— Какво друго научи?
— От видяното разбрах бройката на бунтовниците, а до утре сутрин ще знам имената им.
Кали беше втрещена. Чичо й, който познаваше тези мъже от години, все още не ги бе разкрил и не знаеше, че племенникът му е един от тях. А Син бе успял да го направи в рамките на няколко минути. Беше невероятно.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Без съмнение Фрейзър е част от бунтовниците.
— Мислиш ли, че той е лидерът им.
Син поклати глава.
— Не е той.
— Но той се изправи срещу теб. И знам, че другите го уважават достатъчно, за да следват заповедите му.
— Той се изправи срещу мен заради теб.
Син протегна ръка и докосна случайно попадналата върху бузата й къдрица. Мекотата на кожата й го успокои, но сърцето му натежа заради това, което подозираше.
Син беше видял начина, по който Фрейзър погледна брат й, когато Кали проговори. Забеляза погледа в очите на Дърмът и начина по който се обърна към още няколко мъже.
Дърмът беше в центъра на всичко това. По-лошото бе, че Син подозираше, че той е самият Нападател. Да, обмисляше го, но изпитваше леки съмнения. Било е предопределено да бъде изпратен тук, за да убие брата на единствената жена, за която го беше грижа. Това беше поредната извратена шега, която животът си правеше с него. Кали щеше да се съсипе, ако изгубеше брат си заради него. Щеше да го намрази.
Може би така беше най-добре. Ако го мразеше, с удоволствие щеше да се съгласи на анулирането. Щеше да откаже да остане омъжена за човека, унищожил брат й.
Не е нужно да го убиваш…
Това беше вярно. Също толкова лесно би могъл да го предаде на стражите на Хенри.
Стомахът на Син се сви при мисълта да изпрати Дърмът в Англия. Спомените от детството му го разкъсаха.
_Безполезно шотландско куче. Не си достоен дори да оближеш ботушите ми._ Син все още усещаше ударите не само на Харолд, но и на всички англичани, които ненавиждаха шотландската му кръв.
Можеше ли да осъди друго момче на подобен живот?
Не, по-милостиво щеше да бъде да убие Дърмът, вместо да го остави на такава съдба.
Син погледна към Кали, опитвайки се да запомни лицето й. Ако имаше право на някакво желание, то бе да я обича и пази от всяко зло.
Но сега бе безсилен. Ако не предадеше Дърмът или не го убиеше, Хенри щеше да унищожи целия клан и Кали включително.
Като много други пъти в живота му, ръцете му бяха вързани. Трябваше да го направи.
Глава 13
Син не се присъедини към тях за яденето тази вечер и скоро след като приключиха Кали тръгна да го търси. Саймън й предложи да опита на външната стена на замъка и макар че изглеждаше малко вероятно място, тя отиде въпреки всичко.
Точно според предвижданията на Саймън тя намери Син да седи сам, настанил се между бойниците. Беше подпрял гърба си на едната каменна стена, а кракът на срещуположната и левият му крак се клатеше опасно над ръба, навън в нощта.
— Мислиш да скочиш ли? — попита тя.
— Ако го направя, ще се превърнеш в богата вдовица. — Той я погледна над рамото си. — Искаш ли да ме бутнеш?
Имаше нещо в тона му, което я караше да се чуди дали това е закачка, или прям тест, за да види дали ще поиска.
Тя се премести, за да застане до крака му и му отправи строг поглед.
— Не, предпочитам да имам теб. Но не и тази вечер, нали? Отново се криеш. Искаш ли да ми кажеш защо си тук навън?
— Исках малко чист въздух.
— Но тук горе ли?
Той сви рамене.
— Харесва ми тук. Общо взето хората не ме притесняват.
Тя повдигна подигравателно вежда.
— Притеснявам ли те?
— Не — отвърна той за нейна изненада. Погледът му беше топъл и нежен, когато я погледна. Това беше голямо подобрение на обичайно празния му взор.
Той беше прекрасен на лунна светлина, облегнат на стената. Луната беше голяма и искряща и й позволяваше да види ясно чертите му. Имаше нещо много мъжествено в начина, по който почти беше яхнал стената. Той беше отпуснат и все пак тя знаеше, че може да скочи в действие като гладен лъв при най-малката провокация.
Разтреперана от силата на присъствието му, тя се протегна и докосна коляното му.
— За какво мислиш?
— Опитвам се да отгатна къде ще ударят разбойниците следващия път.
— Не мислиш, че ще успееш да ги заловиш тази нощ?
— А ти?
— Не — честно отговори тя. Нападателят никога не спираше, когато Астър публично го молеше за това. И тя предполагаше, че Нападателят, като един от клана им, в действителност харесваше Астър. И все пак, беше по-скоро трудно да се повярва, че ще спре заради Син, когото без съмнение мразеше.